Ханибал - врагът на Рим

Бруталното отношение на Сафон към пленниците не принуди воконтите да се въздържат от нови атаки. Дори ставаха все по-яростни. Още камъни се търкаляха надолу от скалите и нанасяха тежки загуби сред войниците и товарните животни. През късния следобед сблъсъците станаха толкова ожесточени, че авангардът с конницата и обозът се откъснаха от Ханибал и основната войска. Положението остана такова през цялата нощ. На следващата сутрин за всеобщо облекчение воконтите бяха изчезнали. Повечето смятаха, че загубите им в крайна сметка са станали достатъчно големи, за да обезсмислят краденето на още провизии. Галите обаче бяха нанесли не само физически поражения на войската. Ужасяващото изпитание подрина съвсем бойния дух на войниците. Всяка нощ стотици изчезваха под прикритието на тъмнината. Ханибал беше наредил да не ги спират. „Войниците, които влизат принудително в битка, не стават за другари“ — каза той на Малх.

Войската продължи напред.

Окаяните премръзнали и с подбити крака картагенци се изкачваха цели осем дни. Враговете им вече не бяха воконтите или алоброгите, а стихиите и теренът, който ставаше все по-коварен. Леденият вятър и измръзванията започнаха да вземат своето. От зори до здрач войници падаха на земята като мухи. Нощем просто умираха в съня си. Бяха отслабени от глад, умора, недостатъчно дрехи или комбинация от трите.

Отговорът на Ханибал на твърдата защита на авангарда беше да го повиши. Освен това той остави Сафон да води колоната. Въпреки радостта му, че е равен по ранг на Бостар, отговорността му беше двуостър меч. Той и хората му трябваше да проправят пътя, което беше невероятно изтощителна задача. Трябваше да разчистват канари. Пътеката редовно се нуждаеше от поправка или подсилване. Жертвите сред хората на Сафон рязко се увеличиха. Вечерта на осмия ден самият той беше на ръба на физически и умствен срив. Страхът му от прекосяването на планините се оказа основателен. За него всички те бяха обречени. Никога нямаше да намерят обещания проход, бележещ най-високата точка от пътуването им. Сафон продължаваше напред, като се осланяше единствено на гордостта си. Да помоли Ханибал да бъде сменен за него бе по-лошо от това да скочи от някоя отвесна скала. В същото време не искаше да направи и второто. Колкото и невероятно да му изглеждаше, животът все пак беше за предпочитане пред смъртта. Увит в пет одеяла, той се беше сгушил до мизерно греещия мангал в палатката си и се опитваше да се чувства благодарен. Никой от хората му нямаше лукса да се топли на огън.