Ханибал - врагът на Рим

Оптимизмът му се стопи час след началото на работата на следващата сутрин. Кавалеристите разчистиха огромна канара, която напълно блокираше пътя им. Висока повече от два човешки ръста и с още по-голям диаметър, скалата беше паднала така, че само неколцина войници можеха да стигнат едновременно до нея. Конете не бяха достатъчно силни да я преместят, а мястото беше твърде тясно, за да може до нея да достигне слон.

Времето минаваше и Бостар виждаше как последните искрици надежда угасват в очите на хората. Самият той споделяше чувствата им. Макар да не разговаряха, Сафон също изглеждаше унил. Ханибал дойде да провери какъв е проблемът. Обичайното вълнение на Бостар от присъствието на генерала този път не се появи. Как би могъл някой, дори самият Ханибал, да намери начин за преодоляване на препятствието? На всичкото отгоре отново започна да вали сняг, сякаш боговете им се присмиваха. Бостар оклюма още повече.

В следващия момент се изненада, когато видя баща си да отива да говори с Ханибал. Когато се върна, изглеждаше спокоен. Бостар погледна войниците, които бързаха назад покрай колоната, и хвана баща си за ръка.

— Какво става?

— Не всичко е изгубено — с усмивка рече Малх. — Ще видиш.

След малко войниците се върнаха, прегърбени под товари дърва. Наръч след наръч бяха пренесени и поставени внимателно около канарата. Когато се натрупа висока купчина, Малх нареди да я запалят. Бостар продължаваше да не разбира защо правят всичко това, но баща му отказваше да отговаря на въпроси. Остави синовете си да гледат любопитно и се върна при Ханибал.

Войниците наоколо също изглеждаха заинтригувани, но след като огънят горя близо час без никакъв резултат, започнаха да се отегчават и замърмориха, че са пропилели напразно последните си запаси дърва. За първи път от потеглянето от Нови Картаген Бостар не реагира веднага. Самият той започваше да губи всякаква надежда. Каквато и да беше смахнатата идея на баща му, нямаше да проработи. Със същия успех можеха направо да легнат и да умрат още сега, защото това със сигурност щеше да се случи с падането на нощта.

Бостар не беше обърнал внимание на дървеното скеле, което позволяваше на човек да застане върху скалата. Погледна го едва когато един войник мина покрай него с първата амфора. Най-сетне любопитството отново надделя над отчаянието. Глиненият съд съдържаше вкиснато вино, основното питие на войниците. Бостар видя как баща му жестикулира възбудено до гледащия Ханибал. Двама яки скутарии бързо се покатериха на скелето. Бяха накиснали дрехите си във вода, за да се предпазят от силната топлина, излъчвана от скалата. Веднага щом се качиха, двамата спуснаха въжета до земята. Онези отдолу завързаха амфорите за тях. Без да се бавят, скутариите ги вдигнаха, счупиха восъчните печати и изляха съдържанието на съдовете върху канарата. Течността кипна, силна миризма на горещо вино лъхна наблюдаващите. Осъзнаването какво се опитват да направят дойде като гръм за Бостар. Той се обърне да каже на Сафон, но прехапа устни и премълча.