Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
— Побързай! — извика момъкът. Вече можеше да различи мрачните силуети на тролоците, промъкващи се зад тях между дърветата. Зурлестите същества се зъбеха и врещяха, вледенявайки кръвта в жилите им. Той стисна дръжката на секирата и отново я подкани:
— Побързай, Егвийн! Бързо!
Изведнъж конят му изцвили и той започна да пада, изсули се от седлото, а конят се срина под него. Ръцете му се изпънаха напред, за да се хванат за нещо, и той полетя с главата надолу в ледената вода. Беше се озовал на ръба на стръмния бряг на Аринел.
По-скоро усети, отколкото чу нов плясък, и реши, че Егвийн е повторила примера му. Изпръхтя и изплю погълнатата вода. Не беше никак лесно да се задържи на повърхността. Дрехите и наметалото му бяха подгизнали, ботушите му се бяха напълнили с вода. Огледа се за Егвийн, но видя само лунния блясък, развълнуван от бръснещия вятър.
— Егвийн? Егвийн?
Едно копие профуча точно пред него и плисна вода в очите му. Чуха се нови плясъци. Гърлените гласове на тролоците гневно зареваха край речния бряг и той се отказа да я вика повече.
Течението го повлече, но ехтящите ревове го следваха по брега, без да изостават. Той разкопча наметалото си и заплува тромаво към отсрещния бряг. Надяваше се, че там поне няма тролоци.
Плуваше, както се беше научил у дома, във вировете и езерцата на Водния лес. Пенеше водата с ръце, риташе с крака и гледаше да държи главата си над водата. Не беше никак лесно. Дори и без наметалото дрехите и ботушите му тежаха почти колкото него самия. А и секирата го дърпаше и заплашваше да го извърти, дори да го завлече към дъното. Неведнъж се поколеба дали да не хвърли и нея. Но всеки път си представяше как ще излезе на другия бряг и ще завари там нови дебнещи го тролоци. Секирата едва ли щеше да му помогне много срещу половин дузина чудовища — едва ли и срещу едно, но все пак беше за предпочитане пред две голи ръце.
След известно време вече не беше сигурен дали ръцете му изобщо ще успеят да вдигнат брадвата. Истинска мъка беше дори да ги движи и с всяко следващо замахване лицето му все по-трудно се подаваше над водата. „Един работен ден в ковачницата не може и да се сравни с това“ — помисли си той изтощен. В този момент изриталият назад крак се опря в нещо. Едва след като изрита отново, разбра какво е. Дъното. Беше стигнал до плиткото. Беше преплувал реката.
Премръзнал, уморен и сам, той се закатери по речния бряг, за да намери някакъв подслон.
Ранд потупа Облак по врата и му зашепна успокоително. Конят наведе глава и нозете му затанцуваха припряно. Тролоците бяха изостанали — поне така изглеждаше, — но Облак усещаше вонята им с ноздрите си. Мат яздеше край него с лък в ръка и погледът му предпазливо обхождаше мрака пред тях, докато Ранд и Том заничаха през клоните да не изгубят от очи пътеводната червена звезда. Не беше никак трудно да я държат в полезрението си, въпреки изпречващите се над главите им клони, поне докато препускаха право към нея. Но после срещу тях се появиха нови тролоци и те свиха настрани, а двете групи чудовища се събраха в една и хукнаха след тях. Тролоците успяха да издържат на надпреварата с конете, но само на стотина крачки, след което най-сетне се отказаха от гонитбата и воят зад гърбовете им замря. Но в същото време, след всичките извъртания и завои, бяха изгубили звездата.
— Смятам, че е натам — каза Мат и посочи надясно. — Накрая завихме на север, така че изток трябва да е натам.
— Ето я — извика рязко Том и посочи през преплетените клони вляво, точно към червената звезда. Мат изсумтя нещо под нос.
С периферното си зрение Ранд мерна някакво безшумно движение и иззад едно от дърветата изскочи тролок, размахал примка. Ранд заби пети в хълбоците на коня и той се понесе напред тъкмо в мига, в който зад първата от сенките изникнаха още две. Една от примките се плесна в гърба на Ранд и го накара да потръпне.
Една стрела излетя и прониза едно от звероподобните същества точно между очите, след което Мат се спусна край него и конете им се втурнаха през дърветата. Разбра, че препускат към реката, но не беше сигурен дали това ще ги спаси. Тролоците тропаха след тях, толкова близо, че всеки момент можеха да се пресегнат и да сграбчат опашките на конете им. Ако ги достигнеха още само с половин стъпка, примките им щяха да ги закачат и да ги издърпат от седлата.
Ранд се наведе съвсем ниско към врата на сивушкото, за да добави още малко разстояние между собствения си врат и застрашително люлеещите се примки. Изведнъж се зачуди къде ли беше изчезнал Том. Дали веселчунът не беше решил, че е по-добре да се измъква сам?