Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Капитан Домон изненадано повдигна вежда.
— Ти да не мислиш, че стоим на едно място? Късметът да ме съсипе дано, вече трябва да сме на три-четири мили оттам, където се качихте. Тролоците накараха хората ми да си плюят на ръцете — а те познават тролоците доста добре, пък и течението също помага. Но все едно, не бих се върнал на брега, та ако ще и родната ми баба да ме чака там. Изобщо няма и да спра, докато не стигнем до Бели мост. Гонили са ме мене тролоци по петите много пъти и преди тази нощ, и не ща да ги виждам повече.
Том се наведе напред заинтригуван.
— Срещали сте тролоци и преди? Скоро ли?
Домон се поколеба, изгледа Том изпод свъсените си вежди, но когато заговори, гласът му беше изпълнен с отвращение.
— Зимувах в Салдеа, веселчуне. Не че горях от желание, но реката замръзна рано и ледът се счупи доста късно. Казват, че от най-високите кули на Марадон можело да се види Погибелта, ама аз не държа толкоз да я виждам. И там съм бил, и все разправяха за тролоци, нападнали по някоя ферма или нещо такова. Ама тази зима почти всяка нощ пламваше по някоя ферма. Ей, че и цели села понякога, дума да няма. Стигнаха чак до градските стени. И не стига това, ами хората все разправяха, че Тъмния се е разшавал, че иде Последният ден. — Той потръпна и се почеса по тила, сякаш от самата мисъл темето го беше засърбяло. — Чакам момента, когато най-сетне ще стигна при хора, дето мислят, че тролоците са приказки, че това, дето го разправям, са търговски измишльотини.
Ранд беше престанал да слуша. Беше зяпнал в отсрещната стена, замислен за Егвийн и останалите. Никак не му се струваше справедливо, че сега той самият е в безопасност на „Вейка“, докато те все още са някъде навън, в тъмната и студена нощ. Капитанската кабина вече не му се струваше толкова уютна.
След малко веселчунът ги забута с Мат нагоре по стълбата, извинявайки се през рамо на капитан Домон заради невъзпитаните селски сополанковци. Ранд се заизкачва, без да промълви нито дума.
Щом се озоваха на палубата, Том бързо се огледа, за да се увери, че никой не ги слуша, и ги загълча:
— Щях да изплатя превоза ни с няколко песни и разкази, ако вие двамата не бяхте бързали толкова да си показвате сребърниците.
— Не съм толкова сигурен — възрази Мат. — Думите му, че ще ни изхвърли във водата, звучаха съвсем сериозно.
Ранд бавно пристъпи към перилото и се надвеси през него, загледан в обгърнатата в непрогледен мрак река. Не се виждаше нищо наоколо, освен чернота. След минута Том постави ръка на рамото му, но младежът не помръдна.
— Нищо не можеш да направиш, момко. Освен това те сигурно са вече в безопасност с… с Моарейн и Лан. Можеш ли да измислиш някои по-добри от тях, които да ги спасят?
— Опитах се да я разубедя, та да не тръгва с нас — промълви Ранд.
— Направил си каквото си могъл, момко. Никой не може да иска от теб повече.
— Казах й, че ще се грижа за нея. Трябваше да се постарая повече. — Стърженето на веслата и шумоленето на такелажа припяваха тъжно в нощта. — Трябваше да се постарая повече — прошепна той.
Глава 21
Вслушай се във вятъра
Слънцето хвърли първите си лъчи в дерето недалече от речния бряг, където, до ствола на млад дъб, спеше Нинив. Конят й също спеше с наведена глава и широко разтворени крака. Поводите му бяха увити около китката й. Когато първите слънчеви лъчи докоснаха клепачите му, животното отвори очи и дръпна юздите. Нинив се сепна и се събуди.
За миг се огледа, чудейки се къде се намира, а когато най-накрая се сети, се заозърта още по-диво.
— Светлината да те опази, жено — промърмори тя. — Щом не можеш да останеш будна и една нощ. — После развърза юздите, разтри изтръпналата си китка и се изправи. — Можеше да се събудиш в казана на тролоците.
Сухите листа изшумоляха под краката й, когато се изкачи по брега на дерето и надникна горе. От реката я деляха само няколко ясенови дървета. Голите им сухи клони ги правеха да изглеждат мъртви. Реката беше пуста. На далечния отсрещен бряг се виждаха пръснати вечнозелени дървета, върбалак и елши и й се стори, че дърветата отвъд са дори по-малко, отколкото от нейната страна. Ако Моарейн и някой от младежите бяха успели да се прехвърлят, се бяха скрили добре. Разбира се, нямаше никакво основание да смята, че са се прехвърлили или са опитали да се прехвърлят точно срещу нея. Можеше да се намират на десетина мили както нагоре, така и надолу по реката. „Ако изобщо са оцелели и са живи след тази нощ.“
Ядосана на себе си, че си е позволила и да помисли такова нещо, тя се плъзна назад в дерето, където бе намерила убежище. Дори преживяната Зимна нощ и битката преди Шадар Логот не я бяха подготвили за последната нощ, за онова нещо — Машадар. Паническото препускане и чуденето дали някой от останалите е оцелял и кога ще се озове сама, лице в лице с някой Чезнещ или срещу тролоци, я бе съсипало. Чуваше в далечината ръмженето и виковете на тролоците, както и воя на роговете им, който я вледеняваше повече и от студения нощен вятър, но след първия сблъсък сред руините се натъкна на тях само веднъж, и то извън града. Десетина твари сякаш изникнаха от земята на по-малко от тридесет разтега пред нея и моментално я нападнаха, като виеха, крещяха и размахваха куките и примките си. Но когато обърна коня си, те млъкнаха, надигнали муцуните си във въздуха да душат. Тя ги загледа, твърде изплашена, за да побегне, но те й обърнаха гръб и изчезнаха в мрака. И това беше най-ужасното, което преживя.