Окото на света

Не се чу звук от този вик, както и от крясъка на тролоците, чу се само някакъв тънък, разкъсващ тъпанчетата вой, сякаш всички рогове на света изпищяха в ушите на Ранд с целия ужас на света. Облак потръпна, сякаш и той го беше чул, и се понесе още по-бързо напред. Ранд стисна здраво гривата на коня и изпъшка.

Малко след това усети, че повече не чува писъка на умиращия Чезнещ, само тропотът на галопиращия под него кон ехтеше като самотен пронизителен вик. Той дръпна рязко юздите и спря пред една рухнала насред улицата стена.

Присвит на седлото, той се ослуша, но не можа да чуе нищо освен пулсиращата в тъпанчетата му кръв. Студена пот беше избила на челото му и той потръпна, когато събудилият се отново вятър развя наметалото му.

Тук-там в небето просветваха звезди, но червената звезда се открояваше ясно. „Дали все още е останал някой жив, за да я види?“ Дали се бяха измъкнали, или ги бяха спипали тролоците? „Егвийн, Светлината да ме ослепи, защо не ме последва?“ Ако бяха живи и се бяха измъкнали, и те щяха да последват звездата. Ако не… Руините се простираха безмерно. Можеше да ги търси с дни, без да успее да намери никого, стига да успееше да стои настрана от тролоците. И от Чезнещите, от Мордет и Машадар. Макар и неохотно, младежът реши да тръгне към реката.

Когато сви по пресечката, някакъв камък се срути с трясък от близката стена. Той замръзна на място, спрял дори да диша. В паника си помисли дали да не се върне. Но какво ли го дебнеше отзад?

Измъкна меча и замахна с всичка сила — и с отчаяно усилие успя да спре, преди да нанесе удар. С вик Мат се дръпна назад и за малко да падне от коня и да изтърве лъка си.

Ранд си пое дъх и свали оръжието. Ръката му трепереше.

— Виждал ли си някой от останалите? — попита той задъхано.

— Не… аз… само тролоци. — Мат повтори с разтреперан глас: — Само тролоци. А ти?

Ранд поклати глава.

— Сигурно са тръгнали към реката. Да се опитаме да ги настигнем.

Преди да изминат и стотина разтега, зад тях от дълбините на мъртвия град отекна застрашителният вой на тролокски рог. Друг му отвърна, този път извън крепостните стени.

Скоро двамата се озоваха пред отвор в обвитата в диви лози стена — някога тук беше имало порта, но сега бяха останали само кулите, издигащи се високо в черното небе.

Мат се поколеба пред отвора, но Ранд прошепна:

— Смяташ ли, че вътре е по-безопасно, отколкото навън?

Той самият не забави сивушкото и след миг Мат го последва извън Шадар Логот, като се мъчеше да обхване едновременно с поглед всичко пред себе си. Ранд тихо въздъхна. Устните му бяха пресъхнали. „Ще се справим. Светлината да ни е на помощ, ще се справим.“

Изведнъж зад тях изникна бясно препускащият Том, който им извика в движение: