Окото на света

— Но Моарейн и останалите могат да са и нагоре, и надолу — възрази Мат. — Която посока и да изберем, можем да се отдалечим още повече от тях.

— Че можем, можем. — Том сръга скопеца си и го подкара покрай брега. — Че можем, можем. — Ранд погледна Мат, който сви рамене и двамата тръгнаха след него.

Известно време не са забелязваше никаква промяна. Брегът по някои места ставаше по-стръмен, на други по-полегат, но нощта, вятърът и речната вода си бяха все едни и същи, черни и студени. Тролоци нямаше. Това беше единствената разлика, която Ранд с радост отбеляза.

След което забеляза някаква светлинка напред, съвсем мъничка ярка точица. Докато яздеха към нея, прецени, че светлината е високо над реката, сякаш е окачена на някое дърво. Том ускори ход и започна да си тананика нещо под носа.

Най-сетне успяха да различат източника на светлината. Фенер, закачен на върха на една от мачтите на голяма търговска ладия, привързана за нощувка в малко заливче. Ладията, дълга поне осемдесет стъпки, леко се поклащаше от течението, изпъвайки въжетата, с които беше привързана. По палубата не се забелязваше никакъв човек.

— Виж ти — промълви Том и слезе от коня си. — По-добро е от сала на Айез Седай, нали? — Той стоеше приведен, опрял ръце на бедрата си, и задоволството му си личеше дори сред мрака. — Този съд не изглежда да е предназначен за превоз на коне, но като се има предвид опасността, пред която е изправен и за която ще ги предупредим, капитанът му би трябвало да прояви благоразумие. Само ме оставете аз да поговоря с него. И свалете одеялата и седлата, за всеки случай.

Ранд слезе от коня и започна да развързва вещите си.

— Нали не смяташ да тръгваме без останалите?

На Том не му остана време да му отвърне какво точно смята. Сред оголеното от дървета пространство сякаш от нищото изникнаха два тролока, виещи и размахващи примките си, и след тях още четири. Конете се вдигнаха на задните си крака и изцвилиха. Викове в далечината им подсказаха, че се приближават още.

— На ладията! — извика Том. — Бързо! Оставете всичко! Бягайте! Събуждайте се, глупаци! Тролоци!

Ранд дръпна одеялото и дисагите и бързо последва веселчуна. Прехвърли вещите си през борда, скочи след тях и блъсна някакъв човек, който явно току-що се беше събудил. Мъжът изпъшка и падна, Ранд се стовари отгоре му — и в същия миг един прът с кука се заби в перилото до тях. Из цялата ладия се разнесоха викове, по дъските на палубата затопуркаха крака.

Две космати ръце се хванаха за перилото до пръта и над тях се надигна козя глава. Загубил равновесие, залитайки, Ранд все пак успя да измъкне меча си и замахна. Тролокът изпищя и се дръпна.

По цялата палуба тичаха хора, викаха и сечаха със секири задържащите въжета. Ладията трепна и се понесе по течението. При носа трима мъже се боричкаха с един тролок. Профуча копие, изсвистяха стрели. Човекът, когото Ранд беше съборил, запълзя по палубата на четири крака и вдигна ръце за пощада:

— Милост! — извика той. — Вземи каквото искаш, цялата ладия вземи, само ме пощади!