Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
— Бягайте, глупаци такива!
Миг след това се чуха виковете и трополенето на преследващите го тролоци.
Ранд отново заби пети и Облак се понесе след скопеца на веселчуна. „Какво ще стане, като стигнем до реката без Моарейн? О, Светлина, какво ли е станало с Егвийн!“
Перин спря коня сред сенките, вгледа се тревожно в отвора в стената пред себе си и опипа с палец острието на секирата. Изходът от рухналия град изглеждаше чист, но той стоеше тук неподвижен от пет минути и продължаваше да го оглежда. Вятърът разроши къдравата му коса и развя наметалото му, но той го придърпа около раменете си, без дори да усеща какво прави.
Знаеше, че Мат и почти всички хора в Емондово поле го смятаха за малко муден в мисленето. Отчасти това се дължеше на ръста му и на старанието му да бъде внимателен с хората — непрекъснато се боеше, че от невнимание може да счупи нещо или да нарани някого, защото беше много по-едър от момчетата, с които беше отраснал — но освен това той наистина предпочиташе да обмисли нещата докрай преди да предприеме нещо. Бързото и непредпазливо мислене неведнъж беше натапяло Мат във вряла вода, а обикновено покрай него напъхваше и Ранд, и самия Перин в казана.
Гърлото му се стегна. „О, Светлина, престани да си мислиш глупости.“ Постара се отново да подреди мислите си. Спасението се криеше единствено във внимателното обмисляне.
Някога пред тази порта трябва да беше имало площад с огромен фонтан по средата. Част от фонтана все още личеше — куп изпочупени статуи сред голям кръгъл басейн, а и откритото пространство около него не беше пострадало много от времето. За да стигне до портата, трябваше да измине почти стотина разтега, като прикритие от следящите го погледи щеше да му бъде само нощта. Тази мисъл също не беше от най-приятните. Спомняше си много добре ужаса от невидимите преследвачи.
Той се замисли за роговете, които беше чул от вътрешността на града преди малко. За малко щеше да се върне назад, помислил, че може би някой от останалите е заловен, но съобрази, че ако са хванати, сам няма да може да се справи. „Не и срещу… колко каза Лан, че са… стотина тролоци и четирима Чезнещи. Моарейн Седай каза да продължим към реката.“
Отново насочи вниманието си към портата. Обмислянето му не доведе до кой знае какъв резултат, но поне успя да вземе решение. Излезе с коня си от дълбоките сенки и се озова на откритото, малко по-светло пространство.
Когато го стори, от другата страна на площада изчаткаха копитата на друг кон и спряха. Той също спря и ръката му напипа секирата. Оръжието обаче не го успокои много. Ако онази тъмна фигура се окажеше Чезнещ…
— Ранд? — чу се слаб, колеблив глас.
Младежът въздъхна облекчено.
— Перин съм, Егвийн — отвърна й той също така тихо. Въпреки това му се стори, чо гласът му прозвуча прекалено високо.
Двата коня се събраха край фонтана.
— Виждал ли си някой от останалите? — запитаха се едновременно и двамата и си отговориха с тръскане на главите.
— Ще се оправят — промърмори Егвийн и потупа врата на Бела.
— Нали?
— Моарейн Седай и Лан ще се погрижат за тях — отвърна Перин. — Двамата ще се погрижат за всички ни, щом стигнем реката.
— Поне се надяваше, че ще стане така.
Изпита огромно облекчение, след като подминаха портата, колкото и тролоци да се криеха из горите наоколо. Или Чезнещи. Помъчи се да не мисли за това. Голите клони не можеха да скрият водещата ги напред червена звезда, а и вече се бяха измъкнали от Мордет, който го беше изплашил много повече от кръвожадните тролоци.
Скоро щяха да стигнат до реката и да се съберат с Моарейн, а тя на свой ред щеше да ги измъкне от преследващите ги чудовища. Вярваше в това, защото имаше нужда от тази вяра. Вятърът блъскаше клоните. Някъде сред мрака изпищя сова и двамата с Егвийн долепиха конете си плътно един до друг, сякаш да се сгушат на топло. Бяха съвсем сами.
Някъде зад гърба им отново прозвуча тролокски рог, на бързи, призивни ревове, подканяйки преследвачите им да бързат. Да бързат. После зад тях се чу гърлено получовешко ръмжене, прекъсвано от протяжния вой на рога. Ръмженето се усили, щом преследвачите им надушиха човешката миризма.
Перин извика „Давай!“ и подкара коня си в галоп. Егвийн го последва и двамата пришпориха конете, без да ги е грижа за шума, който вдигаха, нито за клоните, които ги шибаха през лицата и гърдите.
Докато препускаха през дърветата, водени по-скоро от инстинкта си, отколкото от призрачната звездна светлина, Бела започна да изостава. Перин погледна назад. Егвийн подритваше кобилата и я шибаше с юздите, но нищо не помагаше. Ако се съдеше по виковете, тролоците ги приближаваха доста бързо.