Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Изведнъж нещо удари Ранд в гърба и го събори на палубата. Мечът се плъзна по дъските далеч от протегнатата му ръка. Отворил широко уста, мъчейки се да си поеме дъх, той задрапа с пръсти да го достигне. Мускулите му се отзоваха болезнено бавно. Гърчеше се като охлюв. Човекът, който беше поискал да го пощадят, изгледа изплашено меча и се шмугна в сенките.
Примрял от болка, Ранд успя да се озърне през рамо и разбра, че късметът му е на изчерпване. Един тролок с вълча муцуна се беше подпрял на парапета и се взираше в него. Ранд се мъчеше отчаяно да се добере до дръжката на меча, да се изправи и да побегне, но ръцете и краката му не искаха да му се подчинят. Гърдите му сякаш бяха стегнати в железни скоби. В очите му заиграха сребристи петна. Огледа се панически накъде да побегне, Нямаше накъде.
— Не!
Изведнъж ладията рязко се килна, звярът се изпусна от перилата и пльосна във водата.
Олюлявайки се, Ранд се изправи и вдигна меча си, като за пръв път го стисна с две ръце, както го беше учил Лан, макар да нямаше вече срещу кого да го използва. Пространството черна вода между брега и ладията се увеличаваше бързо. Виковете на тролоците по брега заглъхнаха назад.
Някакъв плещест брадат мъж, облечен в дълго до коленете палто, изтопурка по палубата и изкрещя:
— Гелб! Нещастник такъв! Къде си се скатал, Гелб! — Говореше много бързо, думите му просто се сливаха и Ранд едва го разбираше. — Не мож’ се криеш от мене на собствения ми кораб. Бързо ми доведете Гелб тука!
Един от членовете на екипажа се появи с фенер в ръка, други двамина изтикаха напред някакъв дългонос мъж с изпито лице. Ранд разпозна в него човека, който му беше предложил да вземе цялата ладия. Очичките на мъжа заиграха във всички посоки, отбягвайки погледа на якия мъж.
— Не трябваше ли да си на вахта, Гелб? — попита якият.
Гелб изглеждаше искрено изненадан.
— Ама аз бях. Само че ей този ме стресна. — Гелб посочи Ранд. — Аз си стоях на пост, точно както ми каза, когато тоз’ скочи и ме перна с един кривак. — Той опипа отока по лицето си, смръщи се от болка и изгледа Ранд кръвнишки. — Щях да го надвия, ама дойдоха тролоците. Той е в съюз с тях, капитане. Мраколюбец. Съюзник на тролоците.
— Съюзник е той на старата ми баба! — изрева капитанът. — Аз не те ли предупредих тебе за последно, Гелб? Като стигнем Бели мост, да ми се махаш от главата! Махай от очите ми, за да не те изхвърля още сега. — Гелб се сви и се отдалечи, а капитанът изръмжа: — Ама и тия тролоци не ме оставят на мира. Защо не ме оставят? Защо?
Ранд се обърна към брега и с изненада забеляза, че той вече не се вижда. Двама мъже от екипажа натискаха кърмилното весло. Във водата се чуваше ритмичен плясък на гребла. Ладията беше поела на път.
— Капитане — обади се Ранд. — На брега останаха наши приятели. Ако се върнете да ги приберем, сигурен съм, че ще ви възнаградят добре.
Кръглото лице на капитана се извърна към Ранд. В този момент се появиха Том и Мат и той обхвана и тях с безизразния си поглед.
— Капитане — почна Том с поклон. — Позволете да ви…
— Я елате долу — каза капитанът. — Да разбера аз к’во ще возя и к’во няма да возя. Хайде.
Капитанът разполагаше със спретната каюта, до която се слизаше по къса дървена стълба. Всичко вътре създаваше впечатление, че си е съвсем на място, чак до палтата и наметалата, окачени на закачалките на вратата. Каютата се простираше по ширината на кораба, с широко легло, вградено откъм единия борд, и тежка маса, монтирана от другата страна. Имаше само един стол с висока черна облегалка и капитанът се разположи на него, като подкани тримата да седнат където пожелаят — по денковете и пейките, които бяха единствената друга мебел. Мат понечи да седне на леглото, но високото прокашляне на домакина го спря.
— Значи — започна капитанът, след като всички се разположиха. — Аз съм Бейл Домон, капитан и собственик на „Вейка“, сиреч този кораб. А вие кои сте и къде сте тръгнали посред нощ, та ми изскачате така от нищото, и що да не ви хвърля още сега зад борда заради неприятностите, дето ми довлякохте на главата?
Ранд примигна изненадано. Да ги хвърли през борда?
Мат припряно понечи да обясни:
— Не искахме да ви създадем неприятности. Ние просто пътуваме за Кемлин и оттам за…
— И оттам — накъдето вятърът ни отвее — намеси се бързо Том. — Така пътуваме ние, веселчуните, като прашинки, подети от вятъра. Аз съм веселчун, нали се сещате, викат ми Том Мерилин. — Той тръсна наметалото си, за да се видят разноцветните му кръпки, сякаш капитанът можеше и да не ги е забелязал. — Тези двама селски сополанковци искат да ми станат чираци, макар че не съм много сигурен дали трябваше да ги взимам със себе си. — Ранд погледна към Мат, който се беше ухилил.