Приказки за боговете
- Автор: Нади Беа
- Серия: Приказки за боговете #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказки за боговете». Краткое содержание книги:
И двете системи щяха да спечелят от едно сътрудничество помежду си. Но това нямаше да е достатъчно. Обединението трябваше да се осъществи и на по-високите нива. И точно тук беше проблемът. Просто още не можеше да разгадае пътя, по който това да се осъществи.
Разбираше се добре с Веова. Най-добре би било да обсъди тези неща с него. Но Веова все повече губеше сили. Страдаше от раздялата със Сатара. Откакто разбра какво ги свързва, той не можеше да си прости грубото отношение, което беше проявявал толкова време към второто си Аз. Никакви разумни доводи не можеха да прогонят чувството за вина от душата му. И колкото повече отслабваше той, толкова повече беди сполетяваха Земята. За миг Боар прозря какъв е проблемът и пътя към неговото решение. Но това беше толкова невероятно, че веднага изхвърли тази версия от главата си. Излегна се в един пространствен хамак и леко се залюля. Пренесе се в пространството на сферитите и остави музиката да подрежда разбърканите му мисли.
Не можа да се наслаждава дълго на вечната песен на вселената. Силните чувства на Аниор си проправиха път в съзнанието му и Боар превключи на неговата вълна. Остана зашеметен от новия замисъл на второто си Аз и се поколеба дали да не се намеси и да го спре. Ако Аниор продължаваше в този дух, той рано или късно щеше да разруши устоите на този свят. Естествено, само ако успееше. Ако пък не успееше, щеше да разруши себе си.
Боар се оказа пред неразрешима дилема — ако спреше Аниор, нямаше ли да спре изпълнението на задачата, заради която се бяха разделили? А можеше ли въобще да спре Аниор? Беше убеден, че това само щеше да забави развитието, започнало в деня, в който Веова беше решил да си върне Камъка, а може би в деня, когато се скара със Сатара, а може би, още когато тази Вселена се беше появила на бял свят.
Аниор отново и отново щеше да застава на пътя на установените норми, докато следваше вътрешния си зов. И Боар можеше само да регистрира това развитие и да помага на второто си Аз да не загине преждевременно. Някой беше пожелал той да поеме тази пасивна роля и да остави действието да се режисира от Аниор. Изпрати му в подкрепа един лъч безкрайна любов — единственото, което можеше да стори сега.
Ханура я нямаше в централата и това даде ценно време на Нериф, да уговори Аниор да се откаже от нечувания си замисъл. Но Аниор се изсмя:
— Спокойно, Нериф. Не съм толкова глупав да се надявам, че с един разговор с Ханура ще променя неща, установени от милиард години. Просто ще настоявам за друга работа.
— Тя няма да се съгласи. Само ще те набие жестоко.
— Нека ме набие. Доколкото разбрах, тя не може истински да ми навреди с това. Докато живее дух в него, астралното тяло не познава унищожение и винаги се възстановява в първоначалния си вид.
— Но познава болката — отвърна Нериф настойчиво — и тази болка е по-кошмарна, отколкото я познаваш от физическото си тяло. Ние сме много по-чувствителни. Ще загубиш съзнание още след петия удар и няма да постигнеш нищо.
Аниор го погледна трогнат от загрижеността му. Щеше да причини болка и на този диабо. Но не виждаше друг изход.
Изведнъж усети силата на Боар да се разлива по тялото му. Затвори очи, желаейки да задържи този миг безкрайно. Радост изпълваше душата му и той се усмихна щастлив. Всичко на този свят беше една безкрайна илюзия, само любовта на Боар имаше истинска стойност.
Нериф гледаше смаян — щастливата усмивка на лицето на Аниор. Не разбираше какво става с него. Но когато Аниор отвори очи и го погледна, той видя нова сила в тях. Отстъпи изплашен и развълнуван.
Отново се чу странния звук, с който Ханура се появяваше и след миг тя вече седеше на трона. Гледаше изправения пред нея Аниор. Изненадата й беше по-голяма от възмущението от това непочтително поведение. Попита го:
— Какво искаш пак? Защо не си на работа като изнудвач?
— Защото отказвам да работя като изнудвач — отговори Аниор съвсем спокойно. — Искам да работя като архитект.
Ханура моментално съобрази, че няма лесно да се справи с Аниор. Добре усещаше силата в гласа му. Вече съжаляваше, че беше подкрепила идеята да го превърнат в диабо. Но навикът да реагира на изблиците на непослушание с камшик, беше по-силен от тези съображения. Тя събра цялата си сила и започна да удря. Удари го веднъж, два пъти, … пет пъти, но Аниор продължаваше да стои разкрачен стабилно на пода, със скръстени на гърди ръце, без да издава и най-малък стон.