Пепеляшка и царският син

— Ти превърна божествената Клио24 в продажна и лъжлива безпътница.

Същият този Йоан Геометър ходеше по улиците на Константинопол като разярен лъв, който е избягал от клетката си. Повлякъл извехтял морав плащ, необръснат и неподстриган, многе пъти и гладен, той се спираше по стъгдите, по кръстопътищата и с гневен глас изричаше своите мерени думи. Докато Василий премерваше в Азия силите си с Варда Фока и Евстатия Малеин и още не се знаеше на коя страна ще наклони капризното блюдо на победата, около поета се събираше много народ да го слуша. Възторженият поет оплакваше в стихове злочестата си родина, която бе станала арена на междуособици, и неговата горчива скръб намираше съчувствие в сърцата на всички ромеи. Така той изплака мъката си и поради природните стихии, които опустоши родната му земя — гибелните наводнения и след тях сушата, в която изгоряха и се напукаха, почернели като въглен, плодородните поля и долини; разказа и за безнадеждното отчаяние на земеделеца, а по-късно оплака и разрушените от земетресенията градове. Сега край него се спираха по-малко люде и повечето го отминаваха със страх поради неговите опасни думи. Вторият Василий бе надделял над противниците си, Варда Фока бе убит, а неговите привърженици започнаха да преминават на страната на императора. Людете се бояха от гневния император, ала страната съвсем не беше омиротворена и поетът обвиняваше всесилния властелин, макар да не споменаваше името му.

— Спрете се, люде божии — се опитваше той да задържи около себе си по неколцина минувачи, които се озъртаха на всички страни, докато се бореха с желанието си да послушат поета, а той повтаряше: — Спрете се да поплачем заедно за нашата родна земя, която гине в безпътица, чуйте песен за тъжната ми раздяла с моята родина! — й той изваждаше свитък от диплите на плаща си, но не го развиваше, за да чете, а като го размахваше в разголената си мършава ръка, изричаше с гръмлив глас скръбните си слова:

— …Като напуснах огнището на ромейското царство, аз заминах за град Силиврия. Виждайки още лъсналия меч и свирепствуващата секира на съотечествениците и изток, настървен за убийства, запознат в столицата с плачове и сълзи, аз гледах на запада като на тихо пристанище. Но не бях преминал устието на Атир и виждам озверена тълпа от Амаликовци, които спираха пътниците безвременно, грабеха храната и имотите на бедните люде; чувам риданията на мъже, жени и деца; виждам благородни деви-черноризки съблечени — уви! — да простират ръце нагоре и да викат за свидетелство зрящата правда…