Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Колкото до любовника ти — продължи Димер, — аз само отложих отмъщението. Ще намеря начин да използвам и него…
Двамата мълчаха известно време.
— Господине — промълви Женевиев, — аз съм готова. Каква полза от вашите обяснения, след като аз съм съгласна.
— Ти си съгласна?
— Да — кротко отвърна Женевиев. — Вие ме убивате. Имате правото да го сторите и толкоз. Покорна съм пред съдбата си.
Димер погледна Женевиев. Без да ще той настръхна. Тя бе прелестна в тази минута. Главата й бе обкръжена от едва доловима за погледа нимба, по-бляскава от всички нимби на светиите, които очите му бяха съзирали по иконите. Това беше нимбата на любовта.
— Ще продължа — рече Димер. — Аз предупредих кралицата и тя чака. По всяка вероятност ще се противи. Затова направи всичко възможно да я убедиш.
— Добре, господине. Ще изпълня всичките ви нареждания.
— Отивам да похлопам на вратата. Вероятно ще ми отвори Жилбер. С този нож — продължи Димер и показа на Женевиев камата, която наполовина беше измъкнал от ножницата, — с този нож аз ще го убия.
Женевиев потръпна.
— Когато го промуша, ти ще се спуснеш бързо във втората стая, стаята на кралицата. Там, както знаеш, врата няма, има една завеса. Докато аз се занимавам с втория жандарм, ти трябва да дадеш дрехите си на кралицата, за да ги облече. След това ще я взема подръка и ще я изведа от Консиержери.
— Много добре — хладно рече Женевиев.
— Разбра ли? — продължи Димер. — Теб всяка вечер те виждат тук с тази черна пелерина, с която засланяш дори и лицето си. Ще дадеш пелерината на кралицата и ще внимаваш добре тя да се завие с нея точно така, както го правиш ти!
— Ще изпълня всичко точно както ми поръчахте,господине…
— Остава ми само да ти простя и да ти благодаря, госпожо — каза Димер.
Женевиев поклати глава с убийствено студена усмивка.
— Нямам нужда от вашата прошка, нито от вашите благодарности, господине. Това, което правя, или по-точно, което ще извърша, ще заличи едно злодеяние, което просто наричам слабост. Спомнете си добре своето поведение — причината сте ие! Аз бягах от него, вие ме тикахте в неговите обятия. Всъщност вие сте и подстрекателят, и съдията, и отмъстителят. Така че аз би трябвало да ви простя за смъртта си и ви прощавам.
Димер искаше да възрази нещо, но гласът му секна. Той направи няколко крачки из канцеларията.
— Времето минава — каза, като се успокои. — Ценна е всяка секунда. Хайде, госпожо, готова ли си?
— Казах ви, господине — отвърна Женевиев със спокойствието на мъченица. — Чакам вашите заповеди!
Димер прибра всичките си книжа, отиде да провери дали всички врати са затворени, и след като се върна, повтори още веднъж наставленията, които бе дал на жена си.
— Излишно е, господине — рече Женевиев, — прекрасно знам какво трябва да свърша.
— Тогава сбогом!
Димер протегна ръка, сякаш в онзи върховен момент всеки укор трябваше да изглежда заличен пред величието на саможертвата.
Ръката на Женевиев трепереше. Тя едва-едва докосна с връхчетата на пръстите си протегнатата ръка на мъжа си.
— Ще застанеш съвсем плътно до мен — рече Димер, — за да можеш веднага след като аз ударя Жилбер с ножа, да влезеш вътре!
— Добре.
Димер здраво стисна камата с дясната си ръка, а с лявата почука на вратата.
XLII
През това време се извършваха други приготовления за спасяването на кралицата.
Внезапно, сякаш мраморна статуя се бе откъснала от някоя стена, на прозореца на кралицата се показа човек. Той водеше със себе си две кучета. Без да престане да си тананика мелодията, с която се бе появил, и да подрънква с ключовете си, той изкърти пет от железните пръчки на прозореца.
Кралицата изтръпна. Нямаше време да размисля кога и как бе подготвено всичко това. След като се сети, че е сигнал, отвори внимателно прозореца и започна да пили желязото с много по-опитна ръка, отколкото можеше да се предположи. Причината за това се криеше във факта, че в шлосерската работилница, където нейният съпруг прекарваше немалка част от свободното си време, тя бе посягала с фините си пръсти към инструменти, подобни на тези, в чиято повърхност се криеха в този момент всичките й надежди за спасение.