Кралицата на ангелите
- Автор: Бир Грег
- Серия: Кралицата на ангелите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на ангелите». Краткое содержание книги:
„Кралицата на ангелите“ е не само приковаваща вниманието история, но и задълбочено изследване на човешкия ум. В този чудесен роман Грег Беър ни отвежда в един странен свят от бъдещето, където пробивите в нанотехнологията са променили облика на Земята. Но в същото време авторът се стреми да разбие утвърдените представи за съвършенство, дълг и наказание, като по този начин ни води из лабиринтите на човешката душа.
— Никога не съм наблюдавал нещо измамно в Страната.
— Не сме наблюдавали и нищо подобно.
Мартин обмисли възможността да има лабиринт. Дали умствените ресурси на Голдсмит можеха да издигнат барикади срещу тяхната сонда? Той не би могъл да знае какво го очаква от една сонда, но все пак беше в състояние да създаде преграда, за да избегне болезнени саморазкрития.
— Навярно ти е хрумнало, че може би срещаме съзнателно прикритие — каза Мартин. — Лабиринт от подвеждащи детайли… Не лъжи или измами, а заобикалки и примамки.
Карол направи гримаса към ямата.
Отново на улицата, Мартин се протегна към настилката, която приличаше на асфалт. Каменистата повърхност отначало му се видя странна, но почти веднага стана грапава и твърда. Той погледна към Карол. Тя се олюля за момент, но бързо възвърна стабилността си.
— Мисля, че е време да упражним малко власт — каза той.
— Време е. Какво ще направим първо?
— Трябва ни улица, която води право към центъра на града. Да кажем — ей там. — Той посочи към следващата пресечка, намръщи се мелодраматично, за да покаже силна концентрация и й направи жест с махване на ръка да стори същото. Видимо нищо не се промени, но такава власт имаше най-силно влияние върху предмети или ситуации, които бяха извън полезрението.
— Добре. Нека проверим.
Те отидоха до ъгъла и застанаха с лице към далечната линия на хоризонта. Права като стрела, новата улица се насочи към града. Барабанният звук беше спрял; всичко което чуваха сега беше далечен шумолящ звук като тафтени поли или вятър през палмови листа.
— Може би нищо не сме променили. Би могло тази улица просто да си отива нататък — каза Карол.
Мартин отново се концентрира, решил, че следващия път ще опита сам. Зад тях забръмча двигател. Те се обърнаха и видяха стар дизелов автобус. Мартин вдигна ръката си и докосна един знак за автобусна спирка, който не беше забелязал преди това.
— Пак влизам във форма — каза той. Автобусът спря до бордюра и отвори врата. Дизайнът му беше от края на 20 век, но на седалката на шофьора нямаше човек.
Те се качиха и автобусът потегли с шумно ускорение.
— Прилича на нещо, което Голдсмит може да е видял като дете. Сигурен ли си, че това не е била твоя идея?
— Беше сътрудничество — отвърна Мартин.
Гледката навън се замъгли. Предметите загубваха остатъчните си образи, оставяйки на свое място черни призраци. Автобусът караше по-бързо от скоростта на сетивното сътворяване.
— Кога ще дръпнем въжето? — Карол посочи към едно въже, покрито с тъмна пластмаса, промушено през металните пръстени на прозорците.
— Може би не трябва да го правим — каза Мартин, след което повиши глас и се обърна към празната шофьорска седалка: — Искаме да ни оставите в центъра на града.
Вън от автобуса гледката стана мрачна, яростно трептеше и застиваше. Страховитите празни алеи между тъмните безлюдни жилищни блокове бяха заменени от широки, добре осветени магистрали, суетящи се тълпи; високи, чисти, изглеждащи проспериращо сгради, бели снежинки, коледни украси. Автобусът намали скорост и вратата се отвори, пускайки вътре донесени от вятъра снежинки. Те слязоха на широкото авеню сред преминаващите жители на централната градска част на Голдсмит. Жителите имаха много малка истинска индивидуалност. Образите им създаваха усещането за замъглени цветове, моментно неясно очертаване на някой крайник или част от облеклото, внезапни изражения. Резултатът беше повече от впечатляващ; Мартин и Карол наистина се почувстваха сами в тълпата. Този хаос от фалшификации продължи безспир.
— Това изобщо не ми харесва — намръщи се Мартин.
— Мислиш ли, че всички образи-съобщения са толкова безизразни? — попита Карол.
Той поклати глава с гримаса на отвращение.
— Те може и изобщо да не са тук. Каква функция изпълняват тези наоколо?
При всичките им предишни пътешествия в Страната бяха срещали много популации от образи-съобщения, както и съхранените впечатления или модели на хора, които субектът е познавал или просто виждал. Тук, ако тези фалшификации някога са имали индивидуалност или нещо подобно то им беше отнета като цвета на избеляла дреха.
— Това ново състояние ли е или Голдсмит винаги е бил съвсем празен? — попита Карол.
— Дори няма да рискувам да предположа. Каквото и да е, тук е имало огромно бедствие… Съществено разстройство. Няма друго обяснение.
— Какво може да е това разстройство, което тестовете не са открили?
— Нека видим!
Тълпите им правеха път със звук на празничен шепот, като далечен и повтарящ се запис на касетофон, отекващ в някой коридор. Никакъв контакт не бе установен. Те си прокараха път през улицата към нещо, което можеше да бъде както кметство с висок купол, така и ЖП гара. Знаците продължаваха да бъдат нечетливи.