Кралицата на ангелите
- Автор: Бир Грег
- Серия: Кралицата на ангелите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на ангелите». Краткое содержание книги:
„Кралицата на ангелите“ е не само приковаваща вниманието история, но и задълбочено изследване на човешкия ум. В този чудесен роман Грег Беър ни отвежда в един странен свят от бъдещето, където пробивите в нанотехнологията са променили облика на Земята. Но в същото време авторът се стреми да разбие утвърдените представи за съвършенство, дълг и наказание, като по този начин ни води из лабиринтите на човешката душа.
— Тук няма никакво действие — отбеляза Карол.
— Смяташ ли, че е имало война, някаква борба?
— Вълнение — съгласи се Карол. — Нищо не се движи. Може би е имало по-далечно свиване към центъра на града.
— Никога не сме виждали такава концентрация или обезлюденост — каза Мартин.
— Тогава, това е съществено. Патология като свиването на тъкан.
— Не се сещам за по-добро обяснение.
Той продължи по улицата. Карол се отклони за момент, за да изкачи едно стълбище и да надзърне в тъмните сгради. Мартин я изчака, мрачно безпокойство цареше в мислите му. Нюансите на Голдсмит. Тъмният каньон, светлинният поток, квартал без жители… Ако не беше имало война, тогава вероятно стъпваха по една настръхнала земя, готвеща се за предстояща битка.
— Погледни — Карол му махна да се присъедини към нея. Той се върна няколко стъпки назад и изкачи стълбите. Зад една смътно открояваща се врата се простираше незавършен коридор, който сменяше вида си при всяко тяхно обръщане.
— Срив — каза той.
— Толкова навътре! Страната вероятно избледнява тук, а центърът се мести някъде другаде.
— Да вървим към центъра и да не си губим времето тук — предложи Мартин. — Ако има срив, то тази част от пейзажа вече не е от значение…
— Освен като археология — прекъсна го Карол.
— Навярно и за това не става.
Безпокойството му се увеличи. Пустош и разлагане; образите-съобщения по тротоарите. Отхвърляне на всички съществуващи структури и образци. Какво можеше да причини това? Страната поддържаше не само собствените си образи — тя осигуряваше основите на знаците и символиката за повечето от по-високите нива на активност на основната личност и други главни органи. Разлагане или изчерпване на символиката означаваше голямо умствено разстройство, а терапевтите не бяха открили такова у Голдсмит.
По-нататък, към края на улицата, бетонни стъпала със стоманен парапет водеха надолу към други улици. Мартин отново взе ръката на Карол и те продължиха спускането.
Долната улица беше пълна с късчета хартия, носени и въртени от вихъра на въображаем въздух. Мартин се наведе, за да хване едно, докато вървяха, но то му се изплъзна като живо. Карол също опита и не успя. Стигнаха края на улицата и се обърнаха към билото от небостъргачи, хартиите се подпалиха и се превърнаха в черна пепел. Мартин погледна нагоре и докосна Карол, сочейки към огромен плакат, който покриваше калкана на една тъмна пететажна сграда. Разцентровани и постоянно променящи се, безсмислени букви изпълваха долната част на плаката. Картината изобразяваше бюст на човекоподобна фигура с напълно гладка яйцевидна глава.
— Гласувайте за господин Никой — рече Мартин.
— Човешкият избор — съгласи се Карол.
Минаха покрай много блокове, без да видят никакви жители. След часове на напрегнато и скучно ходене Мартин спря и издърпа комплекта инструменти.
— Ще започнем ли „жууц“? — попита Карол. „Жууц“ беше дума, която използваха, за да опишат ръчното превключване от канал на канал. Мартин не я беше чувал от години и се усмихна на спомените.
— Само поглед към времето. Още тридесет секунди — Мартин се замисли.
— Досега трябваше да сме в центъра на Страната. Ако небостъргачите са центъра, ние изобщо не приближаваме. Ако направим „жууц“, можем да загубим напълно пътя…
— Аз предлагам да опитаме — каза Карол.
— Не мисля, че е редно. Тук има нещо съществено.
— Да повикам ли такси?
Тя се шегуваше само наполовина. Можеха да материализират избрани образи, но при настоящите обстоятелства Мартин не желаеше да налага външни обекти, освен ако не станеше необходимо.
— Намери метро — каза той. Наоколо нямаше никакви входове към спирка на метро.
Барабаните продължаваха да бият като отсечено пулсиране.
— Той каза, че е израсъл в Бруклин — намръщи се Карол.
— Не е живял там от дълго време. Хайде отново да изследваме сградите… да отидем в сутерените. Предполагам, че има някакъв транспорт.
Влязоха в нещо, което приличаше на празна бакалия, минаха към задната част, бутнаха една двойна люлееща се врата и се намериха над огромна помийна яма.
— Господи! — възкликна Карол. — Това не е просто боклук. Това са тела. Още кости.
Мартин отново видя купища от глинени лица, а не кости. Той никога не беше наблюдавал нещо подобно в Страната; на ръба на кошмара, тези знаци навеждаха на мисълта за вътрешна война, вътрешен геноцид.
— Ние не отиваме наникъде — не виждаме самия Голдсмит — каза Мартин. — Гледаме просто една черупка.
— Може би сме в капан — рече Карол.