Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Тарасинския палат — промълви той с равен глас. — Гостенка на кралица Тилин. Може да отрече, че е в опасност. Опърничава. Сякаш не го знам. — Едва сега я погледна и тя почти съжали, че го направи. Беше изпълнена със сайдар, изпълнена беше с топлината и с радостта, и със Силата, със самия живот, но нещо първично и непоколебимо бушуваше в тези инак така студени очи — като самото отрицание на живота. Погледът му беше ужасяващ. Нямаше по-подходяща дума от тази. — Ще й кажа всичко, което трябва да знае. Виждаш ли? Слушам.
Тя се насили да срещне погледа му, без да трепне, но той отново се извърна. Имаше някакъв белег на шията; синина някаква. Възможно бе… просто беше възможно… да е ухапване. Може би трябваше да го предупреди, да му каже, че не бива да бъде… твърде подробен… в обясненията си за отношенията си с Миреле. Тази мисъл я накара да се изчерви. Помъчи се да не гледа синината, но след като я бе забелязала, вече не можеше да види нищо друго. Все едно, той едва ли щеше да е толкова глупав. От мъж не можеш да очакваш благоразумие, но дори мъжете не бяха чак толкова лекомислени.
Продължиха да се носят мълчаливо сред непрогледния мрак, да се движат, без да се движат. Тя нямаше никакви опасения, че тук могат да се появят Отстъпници. Приплъзването си имаше своите особености, някои от които осигуряваха безопасност и дискретност. Ако две Сестри запредяха Портали на едно и също място само на няколко мига интервал, стремейки се да се приплъзнат до едно и също място, те нямаше да се видят, освен ако мястото не беше абсолютно едно и също, ако сплитовете им не бяха абсолютно еднакви, а точността нито на едното, нито на другото не можеше да бъде чак толкова съвършена, колкото изглеждаше на пръв поглед.
След известно време — трудно беше да се прецени колко точно, но според нея беше по-малко от половин час — ладията спря. Усещането изобщо не се промени, нито сплитовете, които тя държеше. Просто в един миг се носеха със скоростта на мълния през черната пустош, а в следващия застанаха неподвижно. Тя отвори Портал точно пред носа на ладията — не беше сигурна къде щеше да ги изведе, ако го отвореше откъм кърмата, а и не държеше особено да го разбере, откровено казано — Могедиен намираше самата идея за това за ужасяваща — и даде знак на Лан да слезе. Ладията съществуваше само доколкото тя беше на нея, още едно нещо, което напомняше за Тел-айеран-риод.
Той поведе Мандарб напред и когато тя го последва, вече се беше метнал на седлото. Егвийн остави Портала отворен за връщането си. Във всички посоки се простираха ниски заоблени хълмове, покрити със залиняла трева. Едно дърво не се виждаше, само тук-там съсухрени шубраци. Копитата на жребеца замятаха облачета прах. Утринното слънце в това безоблачно небе печеше дори още по-горещо, отколкото в Муранди. Дългокрили лешояди кръжаха над нещо на юг и на още едно място на запад.
— Лан… — почна тя. Искаше да се увери, че е разбрал какво да каже на Нинив, но той я изпревари.
— Пет-шест дни, казваш. — Гледаше на юг. — Ще го взема по-бързо. Ще я опазя, обещавам ти. — Мандарб затанцува, нетърпелив като ездача си, но Лан го удържа лесно. — Дълъг път измина ти от Емондово поле дотук. — И й се усмихна. Колкото и топла да беше тази усмивка, очите му я изстудиха. — Сега дръж здраво Миреле и Нисао. И не им позволявай да спорят повече с теб. На вашите заповеди, майко. Стражата не е свършила. — След лек поклон той подкара Мандарб ходом, за да не я напраши, и щом се отдалечи, се впусна в галоп.
— Поне няма съвсем да я загазят — каза тя на глас, докато гледаше след него. Лан изкачи някакъв хълм и се скри от другата му страна. Ако в Ебу Дар беше възникнала някаква сериозна опасност, Елейн или Нинив все щяха да кажат нещо. Не се срещаха често — тя просто имаше твърде много неща да свърши, но си бяха изработили начин да си оставят съобщения в Салидар на Тел-айеран-риод всеки път, когато се наложеше.
Вятърът насмете пелени от прах и тя се закашля, покри устата и носа си с крайчеца на пъстрия амирлински шарф и бързо влезе през Портала. Пътуването назад мина мълчаливо и отегчително — беше сама с тревогите дали е постъпила правилно, отпращайки Лан, и доколко е редно да държи Нинив на тъмно за пристигането му. „Сторено е“ — повтори си тя на няколко пъти, но това не и помогна.