Потомците на Шанара

Дамсън им бе подсигурила плащове с качулки, които те бяха придърпали ниско докато вървяха по тихите и безлюдни улици. Отново избягваха главните улици, по които имаше федерални патрули. Движеха се по тесните улички между къщичките на бедняците.

Отиваха да открият Къртицата.

— Така е известен — каза им Дамсън точно преди да тръгнат. — Всички хора от улиците го наричат така, защото на него му харесва. Ако някога е имал истинско име, едва ли го помни. Миналото му е строго охранявана тайна. Той живее в каналите и катакомбите под Тирзис. Почти никога не излиза на светлина. Неговият свят е този под града и никой друг не го познава по-добре от него.

— И ако все още има проходи под палата, Къртицата ще знае ли за тях? — настоя Пар.

— Ще знае.

— Можем ли да му вярваме?

— Въпросът е не дали ние ще му повярваме, а дали той ще ни се довери. Както ви казах, доста е затворен. Може дори да не иска да говори с нас.

Пар просто каза.

— Трябва!

Кол не каза нищо. Почти не бе говорил, откакто решиха отново да се върнат в Дупката. Прие новината като лекарство, което или ще го излекува, или ще го убие и чакаше да види кое от двете ще стане. Беше решил, че е безсмислено да дискутира въпроса и бе приел фаталистичната позиция на човек, който покорно посреща ударите на съдбата. В резултат на това се беше затворил в себе си.

Сега вървеше като сянка след Пар по улиците на Тирзис.

Дамсън ги отведе до върха на едно каменно хълмче, след което продължиха надолу по тесните стълбички между две изоставени сгради. Внимателно се спуснаха по хлъзгавите камъни, докато стигнаха място, където можеха да си починат. След края на стъпалата тръгнаха по тясна пътечка, успоредна на канала.

Дамсън поведе братята в тунела.

Вътре беше тъмно и пълно с неприятни миризми. Дъждът остана зад тях. Дамсън се засуети за момент, след което извади фенер и го запали. Светлината разкъса достатъчно мрака, за да им даде възможност да виждат няколко крачки напред. Невидими твари се криеха в тъмнината пред тях, но се чуваха стъпките им. Вода капеше от тавана, стичаше се по стените и течеше по дъното на канала.

Стигнаха до втора стълба, която водеше още по-дълбоко в земята и тръгнаха по нея. Този път минаха през няколко нива и шумът от водата заглъхна, но миризмите все пак останаха. Продължи да ги пронизва хлад. Братята придърпаха плащовете си. Стълбите свършиха и започна нов тунел, по-тесен от останалите. Трябваше да пълзят, за да го следват. Вече бяха дълбоко под града. Братята бяха изгубили всякаква ориентация.

Когато стигнаха дъното на пресушен кладенец, от който нагоре водеше желязна стълба, Дамсън спря:

— Вече не е далеч — тихо каза тя. — Още няколко стотин крачки след като се изкачи по стълбата. Тогава ще го открием или той нас. Веднъж отдавна ме е водил тук, когато му оказах малко уважение. — Обърна се. — Той е много любезен, но и доста особен. Внимавайте как се държите с него.