Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
— Толкова ли странно ще бъде това? — чудеше се Роун. — Толкова ли изненадващо би било, ако Аланон направи точно това?
Девойката от Вейл го погледна:
— Той е мъртъв, Роун.
Планинецът не я погледна, но кимна:
— Знам. — Помълча малко и продължи. — Мислиш ли, че можеше да се направи нещо, за да бъде спасен, Брин?
Погледна я. Питаше я, дали е имало нещо, което той би могъл да направи.
Брин се усмихна тъжно:
— Не, Роун. Той знаеше, че ще умре. Предупреден е бил, че няма да завърши диренето. Мисля си, че той вече беше приел неизбежното.
Роун поклати глава:
— Аз не бих постъпил така.
— Сигурно не — съгласи се Брин. — Може би точно затова е предпочел да не ни казва какво ще се случи. И вероятно това, че е приел неизбежността на нещата е нещо, което ние никога няма да разберем, защото никога няма да разберем самия Аланон.
Планинецът се наведе напред и подпря ръце на изпънатите си крака:
— И така, последният друид изчезна от земята и сега няма кой да се изправи срещу Черните скитници, освен ти и аз. — Поклати безпомощно глава. — Горките ние.
Брин погледна неловко ръцете си, сключени в скута й. Спомни си как Аланон докосна челото й с кървавите си пръсти и потръпна.
— Горките ние — повтори тя тихо.
Починаха си още малко и после пак потеглиха. След около час пресякоха една плитчина, поток с каменисто дъно, който лъкатушеше лениво и се отдалечаваше от бързото течение на главното корито на Чард Раш по едно сухо дере. Забелязаха скрита сред дърветата малка колиба. Тя беше построена от дъсчени трупи, поставени кръстообразно, а цепнатините между тях — запълнени с хоросан. Намираше се в празно пространство на хълм, зад който следваше поредица от ниски възвишения, които се спускаха далеч и стигаха до гората. Няколко овце и кози и една крава пасяха в гората зад колибата. Когато чу стъпките им, старо ловджийско куче се надигна от любимото си място за дрямка до колибата и се протегна доволно.
Гол до кръста Джефт цепеше дърва в отдалечения край на поляната. Когато забеляза младежа и девойката, той заби брадвата в пъна, върху който сечеше дървата, подпря се на гладкия край на дългата дръжка на секирата и зачака.
— Добро утро — поздрави Брин, докато се приближаваха към него.
— Добро утро — отвърна траперът и кимна. Изобщо не изглеждаше изненадан от появата им. Погледна Роун:
— По-добре ли се чувстваш, момче?
— Много по-добре — отвърна Роун. — Донякъде благодарение на теб.
Траперът сви рамене и мускулите на якото му тяло изпъкнаха. Посочи към колибата. — На площадката има кана с прясна вода. Всеки ден я нося от височинката ей там.
Отведе ги до площадката. И тримата пиха жадно. После седнаха и траперът извади лула и тютюн. Предложи на гостите да запалят, но те отказаха. Той запали и задими с лулата си.
— Всичко ли е наред в търговския център? — попита той небрежно. Последва дълго мълчание. — Чух какво се е случило онази нощ на мъжете от Спанинг Ридж.
Бавно премести очи към Брин:
— Тук клюките се разнасят много по-бързо, отколкото си мислите.
Девойката от Вейл издържа на погледа му, като преодоля неудобството си:
— Търговецът ни каза къде да те намерим — отвърна тя. — Каза, че би могъл да ни помогнеш.
Траперът продължи да пуши лулата:
— С какво по-точно?
— Каза ни, че познаваш добре тази местност.
— Отдавна съм тук — призна мъжът.
Брин се наведе към него:
— Вече сме ти длъжници за това, което направи в търговския център. Само че отново се нуждаем от помощта ти. Трябва да намерим път през местността на изток оттук.
Траперът я погледна остро, после извади лулата, която беше стиснал между зъбите си:
— На изток оттук ли? Имаш предвид Дарклин Ридж?
И девойката от Вейл, и планинецът кимнаха утвърдително. Траперът поклати невярващо глава:
— Местността е опасна. Никой не ходи в Дарклин Ридж, ако не е крайно наложително. — Погледна ги. — И до къде искате да отидете?
— До края — отвърна тихо Брин. А после в тресавището Оулдън и Рейвънсхорн.
— Вие сте луди — каза траперът сухо, изтърси пепелта от лулата на земята и я размаза с крак. — Тази земя принадлежи на гномите и Черните скитници, и на още по-зли от тях същества. Никога няма да можете да се измъкнете от там живи.
Те не отговориха. Траперът се загледа в лицата им, потри замислено брадата си, накрая сви рамене.
— Е, сигурно си имате някакви причини за това и не е моя работа да ви се бъркам. Но пак ви казвам, правите огромна грешка — може би най-голямата грешка в живота ви. Дори и траперите не стъпват там. Всеки, който влезе по тези места, изчезва като дим — без никаква следа.