Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
Желанията ни да усъвършенстваме лазерните сонди в оръжия за космическа защита се оказа по-лесно осъществимо, но хич не бе просто. Трябваше да ги оставим на оригиналните им опори, нямахме време, стомана и шлосери да почваме от нула. Затова се съсредоточихме в приспособленията за по-добро мерене. Помолихме да ни съберат телескопи. Голяма оскъдица — кой каторжник си взима далекогледа в кораба, когато го депортират? А и после какъв е пазарът, та да има доставки? Наблюдателни инструменти и бинокли за скафандри бяха всичко, което получихме, заедно с оптиката, конфискувана в лабораториите на земните учени. Ала успяхме да оборудваме сондите с широкоъгълни прицели за първоначално насочване и фини прицели с голямо увеличение, плюс екрани за проследяване на мишената. Също така прокарахме телефонна връзка, за да им казва Майк накъде да се мерят. На четири сонди монтирахме самосинхронизиращи се двигатели и приятелчето можеше да ги управлява. Тях взехме от „Ричардсън“ — астрономите ги използват в камерите на Бауш и телескопите на Шмит, когато правят звездни карти.
Но основният проблем бяха хората. Не парите, защото постоянно повишавахме заплатите. Разбира се, сондьорите си обичат работата, иначе нямаше да влизат в този занаят. А от дежурствата ден след ден в очакване на тревога, която винаги е поредната тренировка, те пощуряваха. Напускаха. Веднъж през септември вдигнах аларма и открих само седем сонди с хора край тях.
Вечерта поговорих с Уайо и Сидрис за това. На следващата сутрин блондинката поиска да знае дали Проф и аз ще одобрим большое харчене на пари. Създадоха нещо, което госпожа Уайоминг нарече корпус „Лизистрата“. Никога не си пъхах носа в задълженията им или цената на всичко, защото при нова инспекция в дежурна стая намерих три момичета и никакъв недостиг от сондьори. Също като мъжете момичетата носеха униформи на Втора отбранителна батарея (дотогава операторите не си даваха зор да обличат такова чудо), а едно девойче имаше сержантски нашивки и знак за командир на оръдие.
Тази инспекция бе много кратка. На повечето момичета им липсват мускули за сондьори и аз се съмнявах дали точно това би могло да се пребори с механизма, за да заслужи украшения по своята униформа. Но и редовният командир беше на мястото си, нищо лошо нямаше красавиците да учат боравенето с лазери, пък и бойният дух очевидно хвръкна нагоре. Вече не се тревожех по въпроса.
Проф подцени новия Конгрес. Сигурен съм, че е искал само събрание, което да удря парафа на стореното от нас и така да го превръща в „глас народен“. Ала фактът, че този път конгресмените не бяха празноглавци, доведе дотам, че те правеха повече, отколкото професорът смяташе да им повери. Особено комисията по организацията, резолюциите и управленските структури.
Разхайтихме ги, понеже всички се опитвахме да свършим прекалено много неща наведнъж. Постоянните шефове на Конгреса бяха Проф, Фин Нилсен и Уайо. Проф се вясваше само когато желаеше да им говори — значи рядко. Прекарваше времето си с Майк, мъдрувайки над планове и анализи (през септември 76-а шансовете ни се подобриха до едно от пет). Със Стю и Шини Шиън пък готвеха пропагандата, контролираха официалните новини за Земята и съвсем различните новини, минаващи през „нелегалното“ радио. Преправяха и информациите, идещи от Синята планета. Де ла Пас успяваше да се намеси навсякъде. Докладвах му всеки ден; това вършеха и останалите министерства, истинските и фиктивните.
Аз отнемах времето на Фин Нилсен, той беше моят командващ въоръжените сили. Трябваше да наглежда своята лазерна пехота — когато изритахме надзирателството, имахме шестима с пленени оръжия, сега бяха осемстотин, пръснати по цялата Луна и снабдени с прекопираните в Конгвил пушки. Отгоре на всичко на главата му бяха организациите на Уайо, стилягите, помощниците им, „Дамите от Хадес“, „Доброволците“ (оставихме ги за поддържане на духа, преименувани в „Пиратите на Питър Пан“) и корпусът „Лизистрата“. Всички тези полувоенни групи докладваха чрез Уайо на Фин. Аз му ги стоварих, зает със свои проблеми. Напъвах се да бъда и компютърен механик освен държавник, щом изникваха задачи като монтирането на онази машинка в катапулта.
Плюс това не съм ръководител, а Фин имаше дарбата. Подчиних му и Първа и Втора отбранителна батарея. Но първо реших, че тия оголени досущ като скелети части бяха бригада, и направих съдията Броуди неин командир. По военните въпроси Броуди знаеше колкото мен — пълна нула, ама бе известен, твърде уважаван, с неизчерпаеми запаси от непоклатим разсъдък. И преди да си загуби крака, е бил сондьор. Фин не беше, значи не можеше да ги командва пряко, нямаше да го слушат. Мислех си дали да използвам съсъпруга Грег. Но той бе нужен и на катапулта в Mare Undarum като единствения механик, дето ще проследи всички етапи в построяването й.