Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
Не знам колко да разказвам. Не мога да изброя всичко, но пък написаното в историческите книги е толкова сбъркано!
Не бях по-добър министър на отбраната, отколкото конгресмен. Не се оправдавам, нямах подготовка ни за едното, ни за другото. В революциите почти всеки е аматьор. Поне наглед Проф единствен разбираше какво прави, ама и за него нещата бяха нови — изобщо не бе участвал в успешна революция, нито пък в правителство, камо ли да го оглави.
Като министър аз не виждах много начини за защита извън вече сторените стъпки, тоест отрядите от стиляги, грижещи се за въздуха, и лазерните стрелци около балистичните радари. Ако ФН решаха да ни бомбардират, не проумявах как ще ги спрем. По цялата Луна нямахме и кьорава ракета прехващач, а това не е джаджа, която сглобявате от случайно събрани дреболии. Бога ми, че ние не можехме да приготвим никакви термоядрени глави.
Но продължавах да бутам някак. Помолих същите инженери сред жълтурковците, които направиха лазерните пушки, да си блъскат мозъците с въпроса, как да прехващаме бомби или ракети. Проблемът е един, само че тези „гости“ падат към вас доста по-бързо.
После обърнах внимание на други неща. Просто се надявах, че ФН никога няма да атакуват зайчарниците. Някои, особено Л-Сити, бяха заровени толкова дълбоко, че вероятно биха устояли и на пряко попадение. Един от кубиците — най-долното равнище в комплекса, където живееше централната част на Майк — бе проектиран да издържи на бомбардировка. Ала Долен Тихо, да речем, представляваше обикновен мехур над естествена пещера (като Стария купол), покривът тук имаше дебелина от някакви си метри. Тръби с гореща вода и от двете страни поддържаха температурата на херметизатора, за да запушва новите пролуки — не бе нужен много голям заряд, който да нацепи това селище.
А няма ограничения за възможната мощност на термоядрена бомба. ФН можеха да направят достатъчно силна, та да сплескат и Л-Сити. На теория липсваха пречки даже за играчка на Страшния съд, която би пръснала Луната като зрял пъпеш, довършвайки работата, започната от случаен астероид край Тихо.
Ако бяха решили да се заемат с подобна гадост, не виждах как да им попреча, затуй не се тормозех.
Вместо това запълвах времето с проблеми, които бих могъл да разплета. Помагах на новия катапулт, опитвах се да измисля по-добри приспособления за прицелване на лазерните сонди около радарите. (Както и да задържа сондьорите. Половината напуснаха, щом цената на леда скочи.) Стараех се да уредя децентрализирано резервно управление на инженерните системи в зайчарниците. Майк се занимаваше с проектите. Сложихме ръка на всеки неспециализиран компютър, който намерихме, плащайки с „национални“, чието мастило едва бе изсъхнало. Прехвърлих работата на Макинтайър, бившия главен инженер на Управата — беше точно за неговите способности, а и аз не можех сам да нанеса всички промени в схемите, дори да исках.
Натоварихме с това най-големия компютърен блок, който водеше счетоводството в Хонконгската банка и контролираше поддържането на града. Разгледах му инструкциите и реших, че за машина, която не говори, е достатъчно интелигентен. Затова попитах Майк дали би го обучил в балистиката? Прокарахме временни връзки, за да запознаем двамата. Нашият умник ми съобщи, че другият ставал за леката работа, дето желаехме да му поверим — резерва на новия катапулт, въпреки че Майк не би пътувал с кораб, насочван от него. Просто подхождал твърде буквално и безкритично. Всъщност бил тъпак.
Е, не исках да ми свири мелодийки или да пуска вицове, а само да изстрелва товари с точност до милисекунда и определена скорост, после да наблюдава тяхното сближаване със Земята и да ги побутва при нужда.
Банката не гореше от желание да го продава. Но имахме свои патриоти в съвета на директорите, обещавахме да им върнем компютъра, щом отмине извънредното положение. Сетне го прехвърлихме на новото място с ролигон — твърде голям беше за подземката и ни отне цялата тъмна половина на лунен месец. Трябваше да приспособим специален въздушен шлюз, за да го измъкнем от Хонконг. Пак го свързах с Майк и той се зае да учи машината на балистика за всеки случай, ако бомбардировките прекъснат контактите му с втория катапулт.
(Сещате ли се с какво банката замени компютъра? С двеста чиновници и още толкова сметала. Сметала ли? Ами телчета с нанизани топчета, най-старият цифров механизъм, измислен тъй далеч в предисторията, че никой не знае откъде е тръгнал. Руснаците, китайците и японците винаги са го използвали, пък и досега се намира в малките магазинчета.)