20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Но как се случи това? Разкажете — каза монахът.
— Беше вечер; при мен дойде един човек и ми показа заповед; последвах го. Четирима други господа ме чакаха. Отведоха ме с маска на лицето. Аз реших да се възпротивя, ако услугата, която искат от мене, ми се види несправедлива. Извървяхме пет-шест левги, мрачни, мълчаливи и почти без да разменим нито дума; най-после през прозорците на малка колиба ми посочиха една жена, облакътена на масата, и ми казаха: „Ето тази, която трябва да екзекутирате“.
— Ужас! — рече монахът. — И вие се подчинихте?
— Отче, тая жена беше чудовище: разправяха, че тя отровила втория си съпруг, опитала се да убие девера си, който беше между тия мъже; току-що беше отровила една млада жена, нейна съперница, а преди да напусне Англия, разправяха, накарала да пронижат с нож любимеца на краля.
— Бъкингам? — извика монахът.
— Да, Бъкингам.
— Значи тая жена е била англичанка?
— Не, тя беше французойка, но омъжена в Англия, Монахът побледня, изтри челото си и отиде да затвори вратата с мандалото. Палачът помисли, че го напуска, и падна на леглото, като изстена.
— Не, не, тук съм — рече монахът и се приближи бързо до него. — Продължавайте: кои бяха тия хора?
— Единият беше чужденец, англичанин, струва ми
се. Другите четирима бяха французи и носеха мускетарски униформи.
— Как се казваха? — попита монахът.
— Не зная. Зная само, че четиримата други наричаха англичанина милорд.
— И тая жена беше хубава?
— Млада и хубава! О, да, истинска хубавица! Аз като че ли сега я виждам как тя се молеше, коленичила в краката ми и отметнала глава назад. После не можах да разбера никога как отсякох тая тъй хубава и тъй бледна глава.
Монахът като че ли изпитваше необикновено вълнение. Той трепереше с цялото си тяло; виждаше се, че иска да запита нещо, но не се решаваше.
Най-после направи страшно усилие над себе си и
каза:
— Как се казваше тая жена?
— Не зная. Както ви казах, тя се омъжвала два пъти, както изглежда: първия път във Франция, а втория — в Англия.
— И беше млада, казвате?
— На двайсет и пет години.
— Хубава?
— Очарователна.
— Руса?
— Да.
— С дълга коса, която падаше чак до раменете,
нали?
— Да.
— С чудно изразителни очи?
— Когато искаше. О, да, точно така!
— С необикновено приятен глас?
— Откъде знаете това?
Палачът се облакъти в леглото и впери уплашен поглед в монаха, който беше побледнял като мъртвец
— И вие я убихте! — каза монахът. — Вие послужихте за оръдие на тия страхливци, които не смееха да я убият сами! Вие не се съжалихте над младостта, над хубостта, над слабостта! Вие убихте тая жена?
— Уви! — отговори палачът. — Казак ви, отче, че Под ангелската външност в тая жена се криеше адски Дух, и когато я видях, когато си спомних всичкото зло, което ми причини на мен самия …
— На вас? Че какво е могла да ви причини на вас? Говорете.
— Тя съблазни и погуби брат ми, който беше свещеник; тя избяга с него от манастира му.
— С брат ти?
— Да. Брат ми беше първият й любовник: тя стана причина за смъртта на брат ми. О, отче, отче, не ме гледайте така! О, нима съм толкова грешен? О, нима няма да ми опростите греховете?
Монахът придаде друг израз на лицето си.
— Да, да — каза той, — ще ви ги опростя, ако ми кажете всичко!
— О, всичко, всичко, всичко! — извика палачът.
— Тогава отговаряйте. Ако тя е съблазнила брат ви … казахте, че го е съблазнила, нали?
— Да
— Ако тя е причинила смъртта му… казахте, че е причинила смъртта му, така ли?
— Да — повтори палачът.
— Тогава вие трябва да знаете моминското и име, а?
— О, боже мой, боже мой! — извика палачът. — Струва ми се, че умирам. Опростете ми греховете, отче, опростете ми греховете!
— Кажи името й! — извика монахът. — И ще ти ги опростя.
— Тя се казваше… боже мой, съжалете се над мен! — промърмори палачът.
И той се отпусна в леглото бледен, разтреперан; като че ли смъртта вече настъпваше.
— Името й! — повтори монахът, като се наведе над него, сякаш желаеше да изтръгне от него това име, ако той не поиска да му го каже. — Името й! … Говори или няма да получиш опрощение!
Умиращият като че събра всичките си сили. Очите на монаха светнаха.
— Ан дьо Бюей! — прошепна раненият.
— Ан дьо Бюей! — извика монахът, като се изправи и повдигна ръце към небето. — Ан дьо Бюей! Ти каза Ан дьо Бюей, нали?