20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Да, да, така беше името й … а сега опростете ми греховете, защото умирам.
— Аз, да ти ги опростя! — възрази монахът със
смях, от който настръхна косата на умиращия. — Аз, да ти ги опростя? Аз не съм свещеник!
— Вие не сте свещеник! — извика палачът. — Тогава кой сте вие?
— Ще ти го кажа и аз, нещастнико!
— О, боже. божичко!
— Аз съм Джон Франсис лорд Уингър!
— Не ви познавам! — извика палачът.
— Чакай, чакай, ще ме познаеш! Аз съм Джон Франсис лорд Уинтър — повтори той — и тази жена …
— И тази жена?
— Беше майка ми.
Палачът извика ужасено — това беше първият вик, който се чу навън.
— О, простете ми, простете ми — промърмори той, — ако не от името на бога, поне лично от себе си; ако не като свещеник, поне като син.
— Да ти простя? — извика лъжливият монах. — На тебе? Бог ще ти прости може би, но аз — никога!
— Смилете се! — каза палачът и протегна ръце към
него.
— Няма милост за оня, който не е имал милост. Умри непокаян, умри отчаян, умри и бъди проклет!
Той извади изпод расото си един нож, заби го в гърдите му и каза:
— На, ето моето опрощение на греховете!
Тогава се чу вторият вик, по-слаб от първия, последван от дълго изохкване.
Палачът, който се беше надигнал, падна отново по гръб в леглото. А монахът, без да извади ножа от раната, изтичА до прозореца, промъкна се в конюшнята, взе мулето си, излезе през една задна врата, изтича до най-близките дървета, хвърли там монашеските си Дрехи, извади от чантата си кавалерски костюм, преоблече се, стигна пеша до първата пощенска станция, взе един кон и продължи с най-голяма бързина пътя си към Париж.
V. ГРИМО ПРОГОВОРВА
Гримо остана сам с палача: съдържателят отиде за лекар, жената се молеше.
След една минута раненият отвори отново очи.
— Помощ! — прошепна той. — Помощ! О, боже мой, боже мой! Нима няма да намеря на тоя свят приятел, който да ми помогне да живея или да умра?
Той сложи с усилие ръка на гърдите си; тя се допря до дръжката на ножа.
— А! — каза той като човек, който си припомня нещо.
И отпусна ръка.
— Не се отчайвайте — рече Гримо, — отидоха за помощ.
— Кой сте вие? — попита раненият и загледа Гримо с широко разтворени очи.
— Стар познат — отговори Гримо.
— Вие?
Раненият се помъчи да си спомни лицето на тоя, който му говореше така.
— При какви обстоятелства сме се срещали? — попита той.
— Преди двайсет години, една нощ. Господарят ми ви взе от Бетюн и ви доведе в Армантиер.
— Познах ви — каза палачът, — вие сте един от четиримата слуги.
— Да.
— Откъде идвате?
— Минавах по пътя; спрях се в тая странноприемница, за да си почине конят. Разказаха ми, че тук лежи бетюнският палач, ранен, когато вие извикахте два пъти. При първия вик дотичахме, при втория изкъртихме вратата.
— А монахът? — попита палачът. — Видяхте ли монаха?
— Какъв монах?
— Монаха, който беше затворен тук с мене?
— Не, нямаше го вече; изглежда, че е избягал през тоя прозорец. Той ли ви промуши?
— Да — отвърна палачът. Гримо се надигна да излезе.
— Какво ще правите? — попита раненият.
— Трябва да го настигна.
— Недейте!
— Защо?
— Той си отмъсти и направи добре. Сега се надявам, че бог ще ми прости, защото изкупих вината си.
— Обяснете се — каза Гримо.
— Тази жена, която вие и господарите ви ме накарахте да убия …
— Миледи?
— Да, миледи; наистина вие я наричахте така …
— Какво общо има между миледи и монаха?
— Тя била майка му.
Гримо залитна и впери мътен, почти безумен поглед в умиращия.
— Майка му? — повтори той.
— Да, майка му.
— Тогава той знае тая тайна?
— Аз го взех за монах и му я открих при изповедта.
— Нещастнико! — извика Гримо и косата му стана влажна от пот само при мисълта за възможните последици от такова откритие. — Нещастнико! Надявам се, че не сте казали името на никого, нали?
— Аз не казах нито едно име, защото не познавах никого; казах само моминското име на майка му и по него той я позна; но той знае, че чичо му е бил между
съдиите.
И падна отново изтощен. Гримо поиска да му помогне и протегна ръка към дръжката на ножа.
— Не ме пипайте — каза палачът. — Ако извадите ножа, ще умра.
Гримо остана с протегната ръка, след това изведнъж се удари по челото и каза:
— О, но ако тоя човек узнае някога кои са другите, господарят ми е загубен!
— Бързайте, бързайте! — извика палачът. — Предупредете го, ако е още жив. Предупредете приятелите
у. повярвайте, смъртта ми няма да бъде развръзката на това приключение.