Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Групата за поддръжка от шестима преоблечени (по-точно съблечени) полицаи плевеше встрани от тях. Друга група работеше от другата страна на хълма, не се виждаше оттук.
Вицеинтенданта го нямаше и Фандорин взе да се притеснява дали ще успее да се разгъне, когато дойде най-сетне време за действие? Внимателно опипа кръста си и усети болки.
Изведнъж Иваока тихо зацъка с език, без да вдига глава. Започваше се!
По пътя към храма вървяха двама души: отпред важно пристъпваше шинтоистки жрец каннуши с черни дрехи и висока шапка, по него ситнеше храмовата прислужничка мико с бяло кимоно и алени шалвари, дългите й прави коси висяха прилепени о белосаното й лице. Тя се спъна, изпусна някаква купичка, грациозно се отпусна на колене да я вдигне. После с нескопосана момичешка грация се затича след жреца. Фандорин, без да иска, се усмихна — брей, пустият му Асагава какъв актьор бил!
Пред стъпалата каннуши се спря, топна метличка в купичката и я заразмахва на всички посоки, припявайки нещо монотонно — Суга бе пристъпил към пречистващата церемония. Мустаците на вицеинтенданта, както и Фандориновите, висяха надолу, освен това негово превъзходителство носеше и лепната проскубана посивяла брадичка.
— Go! — прошепна комисарят.
Часовоят сега със сигурност наблюдава само нечакания гост, едва ли му е до някакви селяни.
Ераст Петрович тръгна към хълма, като се стараеше да не джапа по водата. Четвърт минута по-късно двамата хлътнаха в бамбуковия гъсталак. По прасците на титулярния съветник се стичаше рядка кал.
Иваока вървеше отпред по склона. Направи няколко безшумни крачки, ослуша се, после махне с ръка на партньора — давай, сега може.
Така, загледан в мускулестия гръб на комисаря, Фандорин стигна до върха.
Двамата залегнаха в един храст, заоглеждаха се.
Иваока идеално бе изчислил мястото. Оттук се виждаше и светилището, и каменната стълба, по която бавно вървяха нагоре две фигури: черната и бяло-алената. На всяко стъпало Суга се спираше, размахваше метличката си. Носовото му пеене постепенно наближаваше.
Горе под свещената порта ги очакваше Семуши. Гол, само по набедрена превръзка, вероятно за да демонстрира уродливостта си, той унизено се кланяше доземи.
Ужким е сакат нещастник, потърсил убежище в изоставения храм, разбра Фандорин. Цели да предизвика жал у свещеника.
Ами къде са останалите?
Ето ги милинките.
Сацумците се бяха скрили зад светилището — Суга и Асагава не можеха да ги видят от стълбите, но от храстите бяха като на длан.
На не повече от дузина крачки от комисаря и титулярния съветник се притискаха о стената трима мъже с леки кимона. Единият, с превързана лява ръка, внимателно надничаше зад ъгъла, другите двама не сваляха поглед от него.
И тримата са с мечове, отбеляза Фандорин. Отнякъде са се сдобили с нови. А огнестрелно оръжие не се вижда.
Сухоръкият минаваше четирийсетте, в прилепената за темето му плитка личаха бели коси. Другите двама бяха съвсем млади момчета.
„Жрецът“ забеляза скитника. Спря да пее заклинанията, извика нещо сърдито, тръгна бързо нагоре. Младата мико го следваше. Гърбавия се стовари на колене, заби нос в земята. Чудесно, така ще е по-лесен за залавяне.
Комисарят май беше на същото мнение. Той докосна рамото на Фандорин — време е!
Ераст Петрович размота от кръста си тънко въже. Бързо го нави през лакът, остави примката да виси.
Иваока кимна с разбиране, посочи с пръсти — сухоръкият е твой, другите двама са за мен. Това беше разумно. Ако трябваше някой да остане жив, добре беше това да е главният.
„Ами твоето оръжие?“ — попита също с жест Фандорин.
Комисарят отначало не го разбра. После се усмихна и му протегна ветрилото си. Оказа се, че то не е от хартия, нито от картон, а е стоманено, с остро наточени ръбове.
„Изчакай ме, минавам пръв“ — нареди Иваока.
Безшумно се плъзна покрай храстите, минавайки в гръб на сацумците.
Ето го вече зад тях: съсредоточено лице, полусвити колене, краката стъпват беззвучно.
Самураите нито го виждаха, нито чуваха, те гледаха само в тила на старшия, а той пък наблюдаваше какво става на стъпалата.
Суга актьорстваше неудържимо: крещеше, размахваше ръце, веднъж дори удари „скитника“ с метличката си по главата. Мико бе застанала до Гърбавия, скромно свела очи.