Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
През полята до храма се стигаше по тесен насип с широчина не повече от пет стъпки. Ераст Петрович внимателно огледа пътя към хълма, после обраслите в мъх стъпала, които водеха към червена дървена порта с особен вид: като голямо П, но без врата и без ограда. Порта, която не преграждаше нищо.
— Това е тории — обясни деловодителят. — Порта към Другия свят.
Е, щом е към Другия свят — ясно.
Бинокълът на титулярния съветник бе прекрасен, 12-кратен, спомен от обсадата на Плевен.
— Не виждам Маса — рече Фандорин. — Къде е?
— Не е там, където гледате. Ей го вашия слуга, в общинския участък. Наляво, по-наляво.
Вицеконсулът и неговият помощник бяха легнали в гъстата трева в края на оризовото поле. Ераст Петрович откри в двете кръгчета Маса. Нищо не го отличаваше от селяните — беше гол, с препаска, на която отзад висеше ветрило. Само в тялото е малко по-заоблен, отколкото останалите работници.
Закръгленият селянин се изправи, повя си с ветрилото, озърна се към селото. Точно така, той е: дебелите бузи, присвитите очички. Изглежда съвсем близо, направо да го пернеш по носа.
— Той е тук от сутринта. Цанил се е за десет сена. Разбрахме се, ако забележи нещо особено, да закачи ветрилото отзад. Ето, виждате ли, ветрилото е на гърба му. Значи е забелязал нещо!
Фандорин отново насочи бинокъла към хълма. Бавно, квадрат по квадрат взе да оглежда убежището на Гърбавия.
— От Йокохама право тук ли е дошъл? Не се е отбивал никъде по п-пътя?
— Право тук.
А какво се белее там сред клоните?
Ераст Петрович завъртя фокуса и тихо подсвирна. На дървото седеше човек. Дали не беше Гърбавия? Какво ли прави там?
Но през нощта Семуши не беше с бяло, а с тъмнокафяво кимоно.
Човекът на дървото се размърда. Лицето му не се виждаше, затова пък блесна избръснато теме.
Не, това не е Семуши! Оня е късо подстриган.
Фандорин продължи да разглежда хълма. Изведнъж нещо просветна сред храстите. И още, и още веднъж.
Оправи фокуса. Охо!
Насред малка полянка видя човек със затъкнати пешове на кимоното. Стоеше абсолютно неподвижно, в ръката му имаше меч. До него стърчеше забит в земята бамбуков прът.
Внезапно човекът се раздвижи. Краката и торсът му не трепнаха, а мечът разпиля слънчеви искри и от пръта полетяха отсечени кръгчета: едно, второ, трето, четвърто. Каква сръчност!
След това чудният фехтувач се обърна на другата страна, където май имаше вкопан още един прът. Но Ераст Петрович вече не следеше меча, а левия ръкав на кимоното. Той беше подвит или прибран.
— Защо ударихте с юмрук по земята? Какво видяхте? — прошепна в ухото му заинтригуваният Сирота.
Фандорин му подаде бинокъла, нагласи го в нужната посока.
— Катауде! — възкликна деловодителят. — Сухоръкият! Значи и другите са там!
Вицеконсулът не го слушаше, а бързо драскаше с молив в бележника си. Откъсна листчето, започна да пише на друго.
— Така, Сирота. Тичайте с все сила към Сетълмента. Ще дадете това на сержант Локстън. П-подробностите от вас. Втората бележка е за инспектор Асагава.
— Пак ли с все сила?
— Не, напротив. От Локстън към японския полицейски участък продължете бавно, можете дори да спрете пътьом да пиете чай.
Крайно учуденият Сирота изгледа титулярния съветник. После, изглежда проумя, кимна.
Сержантът пристигна с цялата си войска от шестима констебли, въоръжени с карабини.
Ераст Петрович очакваше подкрепленията пред селото. Похвали ги за бързината, разясни накратко дислокацията.
— Как, няма ли да щурмуваме? — огорчи се Локстън. — Моите момчета напират за битка.
— Никакъв б-бой. Намираме се на две мили от Сетълмента, извън пределите на консулската юрисдикция.
— Да ви пикая на юрисдикцията, Ръсти! Вие май забравяте, че тия трима изроди са утрепали бял човек! Може би не лично, но няма значение — това е все същата шайка.
— Уолтър, трябва да уважаваме законите на страната, в която се намираме.
Сержантът се нацупи.
— Тогава за какъв дявол ми пишете: „Елате по най-бързия възможен начин и вземете далекобойно оръжие“?
— Вашите хора са необходими за отцеплението. Разположете ги скришно по периметъра на полето. Нека вашите констебли лягат на земята и се покриват със слама. На разстояние двеста-триста метра един от друг. Ако престъпниците опитат да се изнижат през водата, да откриват неприцелен огън и да ги отблъскват обратно към хълма.
— А кой ще арестува разбойниците?
— Японската полиция.
Локстън присви око:
— Тогава защо не извикахте направо жълтурите? За какво са ви общинските полицаи?
Титулярният съветник не отговори и сержантът кимна с разбиране:
— За по-сигурно, нали? Не им вярвате на жълтите муцуни? Страх ви е да не ги изтърват. Или направо да ги пуснат, а?