Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Преди триста години нашият род е бил християнски. После, когато европейските мисионери са прогонени от страната, а вярата им забранена, моите предци се отричат от чуждоземната религия, но запазват кръстчето като реликва. Носела го е прапрапрабаба ми дона Мария Суга, която предпочела да умре, но да не се отрече. В нейна памет приех християнството, днес това не е забранено. Съблякохте ли се? Хайде сега вижте себе си и вижте мен.
Той застана рамо до рамо с руснака и смисълът на събличането стана ясен.
Не стига че вицеконсулът стърчеше с цяла глава над съседа си, но и кожата му сияеше с явно неяпонска белота.
— Селяните са почти голи — рече Суга. — Ще стърчите над полето и ще греете като заснежената планина Фуджи.
— Няма значение — заяви твърдо титулярният съветник. — Трябва да съм в ударната група.
Престанаха да го убеждават. Полицаите се скупчиха около началника си и обсъждаха нещо полугласно. После мустакатият извика силно: „Кусо! Умано кусо!“
Вицеинтендантът с гърлен смях го тупна по рамото.
— Какво рече?
Сирота сви рамене:
— Комисар Иваока каза: „Тор. Конска тор.“
— Мен ли има предвид? — избухна Ераст Петрович. — В т-такъв случай му кажете, че той…
— Не, не, как можахте да си помислите! — прекъсна го деловодителят, който се вслушваше в разговора. — Става дума за друго… Инспектор Асагава попита какво да правим с вашия ръст. Сред селяните няма такива дъргучи. Правилно ли изговорих тая дума?
— Правилно, правилно.
Фандорин мнително следеше действията на комисар Иваока. Той пък се отдели от групата, свали бялата си ръкавица и гребна шепа тор.
— Господин Сасаки от отдела за особено важни престъпления казва, че вие сте истински кирин, но това няма значение, понеже селяните никога не ходят изправени.
— Какъв, какъв съм бил?
— Кирин. Това е едно митично животно. Нещо като жираф.
— Аа…
Междувременно мустакатият застана пред него, леко се поклони и плесна шепата тор право на белите гърди на руския дипломат. Вицеконсулът се облещи.
— Ето така — преведе Сирота. — Сега вече не приличате на заснежения връх на Фуджи.
Комисар Иваока размазваше жълто-кафявата маса с отвратителен мирис по корема на Ераст Петрович.
Фандорин се мръщеше, но трябваше да търпи.
Тигър на свобода
Оказа се, че се свиквало и със зловонието. Доста бързо мирисът на тор престана да тормози обонянието на титулярния съветник. По-зле беше с насекомите. Привлечени от примамливата миризма, мухите от целия японски архипелаг или най-малкото от цялата префектура Канагава се събраха, за да накацат горкия Фандорин. Отначало той ги пъдеше, но после се сети, че ръкомахащ „селянин“ може да привлече внимание, и спря. Стиснал зъби, стоически понасяше отвратителното гъделичкане от безброя зеленикави твари, щъкащи делово по гърба, гърдите и лицето му.
Превилият гръб дипломат бавно се тътреше до коляно във вода и скубеше някакви растения. Никой не си даде зор да му обясни как изглеждат плевелите, та най-вероятно изтребваше оризови кълнове, но това най-малко би могло да трогне обляния в пот чиновник. Той мразеше и самото земеделие, и влаголюбивите култури като цяло, и по-конкретно ориза, и собствения си инат, който му бе осигурил място в ударната група.
Другият член на групата бе инициаторът на мазането с тор, мустакатият Иваока. Всъщност буйните му красиво засукани мустаци вече ги нямаше, беше ги обръснал преди началото на операцията, за да заприлича максимално на селянин. Ераст Петрович бе успял да опази своите, но им измиха помадата, разсукаха ги и ги плъзнаха надолу покрай устните като две повехнали стръкчета. Това бе единственото, което донякъде утешаваше сега титулярния съветник — иначе Иваока си беше по-добре от него във всяко отношение.
Първо, мухите изобщо не се интересуваха от него, стигаше им и вмирисаният Фандорин. Второ, комисарят без видими усилия се движеше в гъстата кал, пък и плевенето явно му идеше отръки — той час по час се спираше да изчака изостаналия си партньор. А най-голяма завист предизвикваше у Фандорин голямото бяло ветрило, което предвидливият японец бе взел със себе си. Какво ли не би дал титулярният съветник за възможността сега поне от време на време да облъхне лицето си с въздух, да прогони от него проклетите насекоми.
В сламената шапка, нахлупена почти до брадичката, имаше две дупки, които позволяваха да се наблюдава храма, без да се вдига глава. Двамата „селяни“ преодоляха двестате крачки, които ги отделяха от хълма, за около час и половина. Сега се мотаеха на няколко метра от сушата, но не приближаваха, за да не стреснат наблюдателя. Завъртяха се насам-натам, та да види, че са мирни, безобидни хора, нямат оръжие, пък няма къде и да го скрият.