Синовете на Великата мечка

Всички насочиха погледи към главния инженер на големите строежи на железопътната линия.

— Така ли, вие търсите своя изгубен син? — попита господин Джоунс.

— Или племенник? — поправи го госпожа Джоунс.

— Или внука си? — добави братовчедката Бети с приглушен глас.

— Имам такива роднини тук и там, но те никак не ми липсват. — Бръчките около ъглите на устните му се врязаха дълбоко надолу. — Търся своя по-млад приятел Хенри. Последната му откриваема следа изчезва тук, във форта Рандал.

Чейенът Дългото копие седеше до масата като красива бронзова статуя. Кафявото му лице беше гладко и неподвижно, черните му очи гледаха сега през прозореца към хълмовете и небето. Дори и при думите на инженера изразът на лицето му не се промени. Слепоочията на художника Морис обаче се зачервиха.

— Хенри пътуваше на кон рано пролетта на миналата година с куриерската поща и като дописник за пресата на запад в прерията, към Ниобрара — осведоми той инженера. — Аз разговарях с младия човек предишния ден, ала той отхвърли всички мои настойчиви предупреждения и подкара коня си, придружен от двама скаути.

— Същото ми каза вчера и комендантът, само че той, изглежда, не знаеше за никакви предупреждения или възможни опасности. В станцията край Ниобрара, която е била негова цел, Хенри никога не е пристигнал. Изчезнал е и никой не е видял повече и неговите скаути.

— В действителност единият от тези скаути беше Токай-ихто, млад боен вожд на племенна група от дакота.

— Какъв невъобразим ужас! — Братовчедката Бети остави чаената си лъжичка доста шумно върху чинийката. — Значи тези така наречени скаути са убили и скалпирали господин Хенри?

— Не е задължително да е имало убийство — продължи Браун. — Ние не знаем нищо.

— Но керванът с мунициите, който тогава пътуваше към Ниобрара, също бе нападнат и унищожен от индианците — придаде си важност братовчедката Бети. — Това бяха кървави времена с ежедневни ужасни известия за беди и колко много нещастие и подозрителност оставиха те и до днес у нас!

У госпожа Джоунс се събудиха много спомени.

— Ах, Бети, спомняш ли си още как седяхме заедно на чай през пролетта в Янктон с Кейт Смит, твоята привлекателна млада племенница? Нейният годеник, лейтенант Роуч, мина край нас със своите драгуни. Но тогава ние изобщо не подозирахме какво ще се случи през следващите месеци.

— Не сме подозирали ли, Кити? Аз винаги съм знаела, че моята племенница Кейт ще свърши зле. И съвсем не я намирах привлекателна! Тя винаги е била неблагодарна и невнимателна. Колко много се стараех да я възпитам, но пагубното влияние на баща й… впрочем жив ли е още моят зет майор Смит? — Въпросът бе отправен към Джоунс.

— Той умря наскоро във форта край Ниобрара. Тъй като беше направил доста служебни грешки, подтикнат от своето твърде подчертано, така наречено чувство за справедливост по отношение на червенокожите, това сигурно е най-доброто разрешение за него. Той просто не подхождаше за този свят.