Пътят на кралете (том I)

Някъде зад него се носеха удари на метал в метал и виковете на войниците. Чувстваше се толкова уморен. Прекалено уморен даже да затвори очи. Искаше само да седи и да гледа в земята.

Тефт приседна до него. Посивелият мостови държеше воднистата част на скалната пъпка, която още имаше малко течност на дъното.

— Пий, момко. Имаш нужда.

— Трябва да промием раните на другите — глухо отвърна Каладин. — Одрани са… видях няколко порязвания… и трябва…

— Пий — повтори Тефт хрипливо и настойчиво.

Каладин се поколеба, после изпи водата. Беше силно горчива — като растението, от което беше извадена.

— Къде се научи така да лекуваш? — попита Тефт. Неколцина от седналите наблизо мостови се обърнаха към него, щом чуха въпроса.

— Не съм бил роб цял живот — прошепна Каладин.

Скалата се приближи и каза:

— Това, което направи, няма да е от значение. — Грамадният рогоядец приклекна. — Газ ни кара да оставяме ранените, които не могат да ходят. Устав.

— Аз ще се оправя с Газ — отговори Каладин и облегна глава. — Идете да върнете ножа при трупа, от който го взехте. Не искам обвинения в кражба. Като дойде време да тръгваме, искам двама да поемат Лейтен и двама — Хобер. Ще ги привържем върху моста и ще ги носим. При пропастите трябва да действате бързо и да ги развържете преди минаването на армията, а след това да ги вържете пак. Ще ни трябва някой да води Дабид, ако още е в шок.

— Газ няма да подкрепи тая работа — каза Скалата.

Каладин притвори очи и отказа да спори.

Битката трая дълго. На свечеряване паршендите най-сетне се оттеглиха — прескачаха пропастите с неестествено мощните си крака. Понесоха се виковете на алетите, които бяха победили. Каладин с мъка се изправи на крака и тръгна да търси Газ. Отварянето на какавидата отнемаше време — тя беше като камък — но Каладин трябваше да се разбере с мостовия сержант.

Откри го на безопасно разстояние от фронтовата линия — Газ стоеше и наблюдаваше. Изгледа Каладин с единственото си око.

— Колко от тази кръв е твоя?

Каладин сведе очи и едва сега си даде сметка, че е покрит с тъмна съсирена кръв, която вече се напукваше — повечето беше от ранените. Не отговори на въпроса.

— Вземаме ранените с нас.

Газ поклати глава.

— Щом не могат да ходят, остават. Устав. Не съм го измислил аз.

— Вземаме ги — повтори Каладин. Гласът му не беше нито по-твърд, нито по-силен.

— Сиятелният господар Ламарил няма да приеме.

Ламарил беше прекият началник на Газ.

— Ще пратиш Мост Четири последен, да върне ранените войници в лагера. Ламарил няма да е с тази част от войската; ще върви напред с основната част, за да не пропусне тържеството на Садеас в чест на победата.

Газ зяпна.

— Хората ми ще се движат бързо и ефикасно — изпревари го Каладин. — Няма да забавят никого. — Измъкна последната сфера от джоба си и я подаде. — Нищо няма да кажеш.