Огненият патрул
- Автор: Кош Алекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият патрул». Краткое содержание книги:
И ето Зак, Алиса, Чез, Наив, Невил и техният наставник Кейтен заминават за Крайдол — затънтено градче в Пограничните райони. Единственият плюс — това е родният град на братята Викерс, което ще помогне на патрула да свикне с новото място.
Всичко започва с това, че Огненият патрул е настанен в небезизвестната Прокълната къща, където откриват мистериозен фонтан, а нататък събитията се развиват с главоломна бързина…
— На младини Велхеор планираше да напише хроника за себе си — каза Келнмиир, без да откъсва очи от небето — но след това го домързя и даде всичките си записки на един човек.
— И той ги публикува от свое име — гневно каза Велхеор. — Разбира се, след това го намерих и му обясних каква грешка е направил… но за съжаление, хроникьорът умря преди да успее да поправи грешката си. Много ме ядоса този крадец на интелектуална собственост.
Известно време продължиха мълчаливо — Келнмиир продължаваше неотлъчно да гледа странната птица, Велхеор наново преживяваше минали събития, а друидът… периодично хвърляше погледи към вампирите и се опитваше да си представи какво е това, да живееш хиляди години и да оставаш все така… жив. Той беше виждал друиди на по хиляда и петстотин години, но те бяха старци, изсушени както отвън, така и отвътре. Херион не искаше да си признае, но вървящите до него вампири изглеждаха много по-живи и жизнерадостни, отколкото много от неговите приятели, живели само по сто години — животът не беше бреме за тях. За разлика от дълголетниците друиди…
— Вижте, изглежда се спуска — изведнъж извика Келнмиир.
И тримата погледнаха към снижаващото се същество и колкото повече се снижаваше, толкова повече растеше увереността на друида, че това е дракон. Той се позоваваше на описанията в книгите и на размера на приближаващото се същество, които наистина много напомняха на това полумитично същество. Затова пък вампирите, често срещали истински дракони, отдавна се бяха уверили, че приближаващото се същество не може да бъде дракон — прекалено тъмен цвят, твърде малки крила, твърде голяма уста и прекалено дълги зъби…
— Не може да бъде — прошепна друидът.
— Не мога да повярвам — удиви се Велхеор. — Това е…
Съществото буквално рухна на земята близо до тях, вдигайки облак прах, който не успя да скрие от погледите на приятелите цялото величие и чудовищност на госта. Именно чудовищност, защото пред тях на задните си лапи стоеше истинско чудовище — огромно сиво тяло, покрито с множество червени, светещи в тъмното изпъкнали вени, ципести крила, сгънати на гърба му, но се виждаше, че са скъсани на много места. Наситено червените очи проблясваха в тъмното с магическа светлина, а огромната, заемаща половината глава уста беше широко отворена в безмълвен писък, или пък беше твърде широка усмивка. Размерите на приземилото се пред приятелите чудовище би накарало дори кралски трол да направи почтителен поклон!
— Кървавият Бог — тихо каза Келнмиир.
Още не можеше да реши как да реагира на появата на толкова легендарно същество.
— Куул-Наг — прошепна до него Велхеор.
Дори живелите повече от три хиляди години вампири никога не бяха чували за хора или вампири, които да са виждали Куул-Наг. Разбира се, в земите на клана Миир имаше една огромна статуя, посветена на Кървавия Бог, но Келнмиир винаги се беше отнасял много скептично към всякакъв вид религия, а Велхеор беше по-невярващ и от него… Така че сега приятелите с огромен интерес разглеждаха един истински бог и болезнено размишляваха какво би могъл да иска той от обикновените, дори и да са живели дълго, простосмъртни.
— Това е ваш приятел, нали? — облекчено въздъхна друидът. — А аз се уплаших, че е дракон.
— Повярвай ми, това е много по-лошо — увери го Велхеор. — С дракон бихме могли най-малко да се споразумеем, но с това… дори не знам дали може да говори — той се засмя нервно. — Приятел, а… голям си майтапчия.
Огромното чудовище смешно наклони глава, сякаш слушаше това, което казваше вампира.
— Вижте, може би не се кани да ни изяде — отбеляза друидът.
За чест на Херион, гласът му почти не трепереше. Е, само съвсем малко…
— А може би се чуди с кого да започне — предположи Келнмиир. — Как мислите, ще успеем ли да стигнем до гората?
Кървавият Бог разпери криле, сякаш за да им покаже, че е безполезно да бягат. Огромната уста се отвори широко и всички се разтресоха от мощния бас:
— Няма да успеете!
За момент им се стори, че земята се разтресе от гласа му. Няколко секунди по-късно се убедиха в това, защото чудовището продължи:
— Имам нужда от един от вас!
— Няма проблем — Велхеор се засмя и погледна друида с многообещаващ поглед. — Сам разбираш, приятелството си е приятелство, но…
Херион се намръщи, но не помръдна от мястото си.
— Един от вампирите! — каза чудовището.
— Сега вече имаме проблем.
Друидът помисли малко и направи крачка встани от вампирите, но не избяга, може би му беше интересно как ще свърши всичко това. А и не можеше като вампирите просто така да зареже своите, дори и временни, другари.