Огненият патрул
- Автор: Кош Алекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият патрул». Краткое содержание книги:
И ето Зак, Алиса, Чез, Наив, Невил и техният наставник Кейтен заминават за Крайдол — затънтено градче в Пограничните райони. Единственият плюс — това е родният град на братята Викерс, което ще помогне на патрула да свикне с новото място.
Всичко започва с това, че Огненият патрул е настанен в небезизвестната Прокълната къща, където откриват мистериозен фонтан, а нататък събитията се развиват с главоломна бързина…
Височината беше просто чудовищна — нито една птица не можеше да лети толкова високо над облаците. Но Майсторът не се вълнуваше от този факт.
— Време е и аз да се събуждам — реши той и бавно се разтвори във въздуха.
Слънцето потъна зад хоризонта, превръщайки Древната гора в огромно черно петно, разположено насред Пограничните райони. Черно и опасно петно, надарено със собствен неподражаем разум.
На края му се появиха три фигури. Гората сякаш ги изплю като чужд, вреден елемент. Макар че на практика само двамата бяха вредни, а третият — точно обратното.
— Свобода! — облекчено въздъхна Келнмиир.
— Ура! — присъедини се и Велхеор. — Едва не се разболях от тази зеленина! Мислех, че нищо не може да ме раздразни повече от златните домове в Лита. Оказа се, че може!
Друидът недоволно погледна вампира, но благоразумно замълча.
— Е, сега накъде, към Крайдол ли? — попита или по-скоро нареди бившият цар на вампирите.
— Убиецът там ли е? — рязко попита друидът.
— Не — поклати глава Келнмиир, — но там е тази, която той със сигурност ще преследва.
Херион сви рамене.
— Значи и той ще бъде там. За мен това е достатъчно…
— Самоуверено момче — ухили се Велхеор. — Надявам се, че ще останеш доволен от срещата си с Канмиир…
Те бавно вървяха по едва забележимата пътека, преминаваща през огромното поле. Високата трева на практика ги скриваше от любопитни погледи… но за единственото същество, което ги следеше, тя не беше пречка.
— Херион, представяш ли си, те подпалиха замъка ми — възмущаваше се Велхеор. — Слугите се разбягаха, изгоряха почти всичките ми записки… Дори не може да се живее там!
Друидът се усмихна.
— Не разбирам как изобщо някой може да живее в тези каменни кутии.
— И не е само това! — продължаваше да се оплаква най-кървавият вампир на хилядолетието. — Келнмиир, подлецът, се отказа от семейния замък заедно с титлата Крал на вампирите! И сега просто няма къде да отидем…
Под краката им тихо шумолеше тревата, вятърът виеше, щурците свиреха… На небето бавно се търкаляше бледата луна, осветявайки пътя на пътниците и чертаейки около него тайнствени шарки, на които можеше да се наслади единствено друидът. Вампирите отлично виждаха в тъмното и не правеха голяма разлика между осветени и тъмни места.
— Каква романтика — възхитено въздъхна Келнмиир, прекъсвайки поредната тирада на Велхеор. — Като в добрите стари времена, когато ловувахме начинаещи магьосници, помниш ли? Луна, вятър, природа… красота!
— Студено и грозно — изкоментира Велхеор. — Вече съм твърде стар и отдавна предпочитам топли, тихи и спокойни замъци… разбра ли? Замъци! Хайде да си върнем стария ти замък, а?
Келнмиир нямаше време да отговори.
— Вижте! — извика Херион, сочейки някъде нагоре.
Вампирите послушно погледнаха към небето, но дори и тяхното несъмнено силно зрение не им помогна да определят каква точно е тази черна точка, движеща се над облаците. Нещо много голямо и крилато.
— Дракон? — предположи Келнмиир.
— Може би — съгласи се Велхеор. — Само не си спомням кога за последен път са се появявали в нашата долина.
Под долина той имаше предвид цялата част от континента, отрадена на запад от Далечните планини, на север — от морето, а на юг — от Древната гора. Сега на тази територия се простираше Империята на елирите, но преди време, вампирите отлично помнеха тези времена, тук нямаше нищо друго освен огромни открити пространства — полета и малки горички.
— Вие виждали ли сте изтински дракон? — опули се Херион.
— Пита дали сме виждали дракон — избухна в смях Велхеор. — Чу ли го, Кел?
Келнмиир не откъсваше поглед от небето, наблюдавайки полета на неизвестното същество.
— Чух го.
Вел размаха ръка и гордо попита друида:
— Чувал ли си легендата за възникването на Занаята?
— Кой не я е слушал — леко нервно отговори Херион. Той започваше да подозира накъде бие този странен, често говорещ непонятни неща вампир, и това малко го уплаши.
— Ние взехме пряко участие в нея — потвърди неговите опасения вампирът. — Всъщност аз написах тази легенда, няма какво да скромнича.
— Но „Легендата за дара на Дракона“ е написана от човек — намръщи се друидът, — много добре си спомням.
Велхеор тихо изруга.
— Без коментар. Не съм виновен, че в нашият свят все още не са измислили такова просто нещо като авторските права.