Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
Така колието било купено от Майнфийлд, който се простил с живота си при Големия бариерен риф. Предполагаше се, че амулетът също е изчезнал там, погребан в пясъка.
Обаче Рей Бомон бе намерил една стара окъсана книга и бе прочел в нея за един моряк и за една непозната дама от испански произход, които били застигнати от ураган на борда на галеона „Изабела“.
„Това са фактите — помисли си Тейт. — Смъртта винаги е жестока, но рядко мистериозна. Злополуките, пожарите, болестите, дори лошият късмет са просто част от кръговрата на живота. Металът и минералите не могат нито да ги предизвикат, нито да ги отменят.“
Но въпреки фактите, въпреки научната информация, страховете на Бък й се бяха предали и бяха пришпорили въображението й на четвърта скорост.
Сега бурята изглеждаше зловеща с пронизващия си вятър и разпенените вълни. Всеки далечен проблясък на светкавица звучеше като предупреждение, че природата все така се подчинява на вероятностите.
Нощта сякаш предупреждаваше, че съществуват вероятности, които е най-добре да не бъдат разбуждани.
Повече от всякога й се искаше да се свърже с Хейдън, да се възползва от помощта на един колега в научното поприще, за да върнат „Изабела“ и съкровищата й, всички нейни съкровища, в сферата на осезаемата реалност. Искаше й се някой да й напомни точно с какво си имат работа. Археологическа находка от изключителна значимост. А не с изкусителното проклятие на една вещица.
Но нощта бе дива и пълна с гласове.
— Тейт.
Имаше неприятната възможност да открие какво точно означава да ти изкарат ангелите. След като преобърна чашата си и разля хладкия чай в скута си, тя събра мислите си в достатъчна степен, за да изругае цветисто, докато Матю й се смееше в лицето.
— Нещо сме нервни май?
— Нощта едва ли е подходяща за посещения, а ти си вторият поред. — Тя се изправи и грабна един пешкир от шкафа, за да попие разлетия чай. — Бък сигурно е горе и се опитва да реши с препирни поредната игра на карти. Ти какво…
Тя го погледна за пръв път и видя, че е мокър до кости. Ризата и протритите му дънки бяха залепнали по тялото му и от тях по пода небрежно се стичаха ручейчета вода.
— Преплувал си дотук? Да не си се побъркал? — Вече бе грабнала дузина пешкири. — За бога, Ласитър, можеше да се удавиш!
— Обаче не се удавих. — Той стоеше кротко, докато тя търкаше косата му с пешкира и мърмореше. — Мъчеше ме неконтролируемото желание да те видя.
— Достатъчно голям си да контролираш желанията си. Върви в каютата на татко и си вземи някакви сухи дрехи преди да прибавиш и настинка към умопомрачението си.
— Нищо ми няма. — Той взе пешкира, преметна го около врата й и с негова помощ я притегли към себе си. — Ти наистина ли си помисли, че някакви си вълни ще ми попречат да дойда на срещата ни?
— Бях останала с погрешното убеждение, че здравият разум ще надделее над сладострастието.
— Грешка. — Устните му се извиха, когато се срещнаха с нейните. — Но не бих отказал нещо за пиене. Да ти се намира уиски?
Тя въздъхна.
— Има бренди.
— Става.
— Постели един пешкир на пейката преди да седнеш — нареди му тя и тръгна за бутилката и за чаша. — И си оставил Лару сам на „Русалка“?
— Той е голямо момче. Пък и вятърът утихва. — Уморен от плуването и бурята, той пое брендито и ръката й. — Искаш ли да седнеш в скута ми и да ме прегърнеш през врата?
— Не, благодаря. Мокър си.
Ухилен, той я дръпна надолу и заби нос във врата й.
— Сега и двамата сме мокри.
Тя се засмя и с учудване откри, че никак не й е трудно да се предаде.
— Май ще трябва да взема под внимание факта, че си рискувал живота и крайниците си. Ела тук. — Тя обгърна лицето му така, че устните й да се наместят върху неговите. После измърмори одобрително и се включи в целувката. — Постопли ли се?
— Може и така да се каже. Ммм, не бягай — промърмори той, когато тя вдигна глава.
След като остана доволен, той приюти главата й в извивката на рамото си и се усмихна, когато тя си заигра със сребърната монета, която висеше на верижката около врата му.
— Светлината от прозореца ти се виждаше от „Русалка“. Непрекъснато си мислех: „Ето, тя си стои там и работи, а аз въобще няма да мога да мигна“.
Тя откри, че е чудесно да седи сгушена в скута му и въздъхна.