Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Не измина много път в пустинята, само няколко километра, след което спря колата до едно плоско пясъчно възвишение, обрасло с оскъдна трева. Отзад светлините на Сива блестяха ярко. В другата посока, към вътрешността на пустинята, нямаше нищо, само безкраен лунен пейзаж. Някъде далеч виеше куче. Той хапна от храната, която му беше приготвила Зейнаб — за пръв път този ден, — извади няколко одеяла от багажника на тойотата, свали седалките, сви се на кълбо и загледа звездите. Внезапно му хрумна, че макар да е дошъл чак дотук, няма никаква представа какво да прави, когато стигне до армията. Опита се да обмисли възможностите, но беше прекалено уморен. Колкото повече се опитваше да се съсредоточи, толкова повече армията и Саиф ал-Таар, и Дравич се размиваха, докато накрая, незнайно как, се превърнаха в мощен фонтан, бликащ от пустинята и превръщащ пясъка в зеленина. Пистолетът лежеше до главата му на дясната седалка. Беше заключил вратите.
Западната пустиня
Тара се събуди. Главата й лежеше в скута на Даниел и той я гледаше.
— Ти ми изкопа сърцето — измърмори тя. — Изкопа го с мистрия.
— Сънувала си — отвърна тихо той и я погали по главата. — Успокой се.
— Щеше да ме погребеш. Имаше ковчег.
Той се наведе и я целуна по челото.
— Заспивай — прошепна. — Всичко ще се опрани.
Тя го погледна и след малко очите й бавно се затвориха и тя отново се унесе в сън. Лицето й беше бледо, а тялото и беше като безжизнено. Даниел я гледа опиянено и отнесено, след което се измъкна изпод нея, положи внимателно главата й на пода и стана. Закрачи из палатката, като поглеждаше непрекъснато към изхода. Чертите на лицето му се кривяха и гърчеха в светлината на лампата, сякаш носеше маска, която бавно се свличаше.
— Хайде — измърмори. — Къде сте? Хайде идвайте.
Пазачът го изгледа с безизразно лице, без да сваля пръст от спусъка на автомата.
Западната пустиня, близо до оазиса Сива
Халифа се събуди, защото Зейнаб беше навряла носа си в лицето му. Или поне си мислеше, че е Зейнаб. След това отвори очи и осъзна, че онова, което беше помислил за топлината на дъха й, всъщност са първите лъчи на слънцето, проникнали през стъклото на колата. Отметна одеялата, отвори вратата и потрепери, защото светът още не беше имал време да се стопли. Каза сутрешните си молитви, запали цигара и се изкачи върху възвишението, до което беше спрял. На север се виждаше неравномерната зеленина на оазиса, солените му езера грееха в розово под лъчите на изгряващото слънце, стълбове дим се издигаха между горичките палми и маслини. Всичко друго беше пустиня, грапав назъбен пейзаж от пясъци, чакъл и разкривени скали. Той го гледа известно време, уплашен от пустотата му, след което хвърли цигарата, качи се в джипа и извади ГПС уреда от жабката.
Той беше, както каза Абдул, съвсем елементарен за работа. Набра координатите на пирамидалната скала и натисна бутона за връзка. Според екрана на уреда тя се намираше на 179 километра с отклонение от компаса 133 градуса. Халифа набра и настоящата си позиция, както и тази на оазиса ал-Фарафра, и пъхна уреда, в сака заедно с мобилния телефон на Абдул и пистолета. След това изпусна по малко въздух от всички гуми, за да подобри сцеплението, качи се в джипа, запали двигателя и бавно пое през пустинята. След него оставаха дълбоки следи.
Никога не беше шофирал по такъв терен и затова караше бавно и внимателно. Повърхността на пустинята изглеждате солидна, но имате ями и възвишения. По едно време изкачи една не много стръмна дюна, само за да открие на върха й, че земята изведнъж изчезва, пропаднала в почти вертикална двайсетметрова пясъчна пропаст. Веднъж насмалко не обърна джипа и едва успя да го овладее, когато се плъзна странично по един склон, оставяйки дълбока бразда в пясъка. След този случай намали скоростта още повече.
Първите няколко километра в пясъка имаше следи и от други гуми, вероятно от колите, които возеха туристи на пустинни сафарита от Сива. Постепенно следите намаляха и накрая изчезнаха напълно. От време на време минаваше покрай някоя борбена туфа трева, два пъти видя полузаровени в пясъка скелети, избелели до неестествен блясък от слънцето. „Чакали“ — помисли си, въпреки че не беше сигурен. Иначе нямаше никакви други признаци за живот. Само пясък, скали, чакъл и невероятната синева на небето отгоре. Зеленината на оазиса се разми в далечината и накрая изчезна зад хоризонта.