Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Ей сега — отвърна бащата. — Как не се сетих по-рано! — Той излезе от кухнята и закрачи по двора, поклащайки, както вървеше, ръце. Том дълго гледа след него и изведнъж чу гласа на майка си. Тя сипваше кафето. Не гледаше Том.
— Томи — рече тя нерешително и плахо.
— Да? — Плахостта на майка му само увеличаваше собствената му плахост, като предизвикваше у него някакво непонятно смущение. Всеки от тях знаеше, че другият се смущава, и при мисълта за това изпитваше по-голяма плахост.
— Томи, искам да те попитам… Не си ли се озлобил?
— Да съм се озлобил ли, майко?
— Злобата не ти ли е замъглила главата? Може би сега всичко ти е омръзнало. Може би в затвора са те направили такъв, че да не приличаш на себе си.
Той я погледна косо, втренчено и очите му сякаш питаха откъде знае тя всичко това.
— Н-не — отговори той. — Може би само на първо време. Пък и аз не съм горд като другите. Всичко понасям по-леко. А защо питаш, майко?
Сега майка му го гледаше, полуотворила уста, мъчейки се да не пропусне нито една дума; тя впиваше очи в неговото лице, мъчейки се да отгатне всичко докрай. Майка му търсеше онзи отговор, думите на който винаги се премълчават. Тя заговори смутено и объркано:
— Познавах Бой Флойд. Познавах майка му. Бяха добри хора. Бой Флойд беше палав, но в това няма нищо лошо. — Тя замълча за миг, после думите й потекоха като река. — Може би не с всички става така, но зная как стана с него. Той се провини в нещо, биха го много, хванаха го и много го биха, и той се озлоби. После пак нещо направи, вече от злоба, и пак го биха много. От това момчето съвсем си изгуби ума. Стреляха по него като по звяр, стреляше и той. Погнаха го с кучета като койот, а той се зъби и ръмжи. Съвсем изгуби ума си. И не можеш вече да го наречеш нито момче, нито възрастен. Стана вълк, истински вълк. Но ония, които го познаваха, не го обиждаха. Пък и той не се злобееше на такива. Накрая хванаха момчето с кучета и го убиха. Във вестниците бог знае какво се е писало, но аз помня как стана това в действителност. — Тя замълча, облиза засъхналите си устни и очите й сякаш питаха, гледайки с мъчителна тревога Том:
— Искам да знам, Томи. Биха ли те? Ти също ли си се озлобил?
Месестите устни на Том бяха здраво стиснати. Той погледна едрите си, силни ръце.
— Не — каза той. — Аз не съм от тях. — Той замълча, продължавайки да разглежда пръстите си с изпочупени, твърди като черупки на миди нокти. Сетне продължи: — Аз в затвора живях тихо, мъчих се нищо такова да не ми се случи. У мен злоба няма.
Майка му въздъхна и изрече полугласно:
— Слава богу!
Том бързо я погледна:
— Майко, когато видях какво са направили с нашата къща…
Майка му се приближи съвсем близо до него и заговори разпалено, развълнувано:
— Томи! Не бива да се биеш сам. Ще те хванат като звяр. Аз, Томи, все мислех, гадаех, пресмятах. Казват, ей такива изгонени от мястото им като нас били сто хиляди. Ако всички се озлобим, Томи, и покажем злобата си… тогава няма да ни хванат… — Тя млъкна.
Том бавно наведе клепачи, притвори очи и сега те едва проблясваха през ресниците.
— И мнозина ли мислят така? — попита той.
— Не знам. Хората сега са някак умърлушени. Ходят като насън.
В далечния край на двора се чу дрезгав старчески глас:
— Слава на господа бога! Слава на господа бога!
Том погледна нататък и се засмя.
— Ето и баба научи за мен. Майко — продължи той, — преди не съм те виждал такава.
Лицето й стана мрачно, а очите студени.
— Преди не бях виждала да съсипват дома ми — каза тя. — Не бях виждала да изгонват цялото ми семейство на пътя. Никога не бях виждала да се продава всичко до последния парцал… А ето те дойдоха сега и… — Тя отиде до печката и сложи бухналите питки от тигана в две алуминиеви чинии. После забърка с брашно топена сланина за сос и ръцете й побеляха от брашното. Миг-два Том гледа майка си, после застана до вратата.
По двора вървяха четирима души. Най-напред, леко куцайки на десния си изкълчен крак, бързо крачеше дядо му, мършав, дрипав, чевръст старец. Той си закопчаваше, както вървеше, панталона и старческите му пръсти трудно се справяха с копчетата, защото бе закопчал горното на втората дупка и с това бе нарушил целия ред от горе до долу. Той носеше оръфан тъмен панталон и дрипава синя риза с разкопчана яка, под която се подаваше дълга сива долна риза. Под долната риза се виждаха костеливите му бледи гърди, обрасли с побелели косми. Дядото остави панталона незакопчан и се зае с копчетата на долната риза, после, неуспял да свърши докрай и тази работа, се отказа и почна да затяга кафявите си тиранти. Лицето му беше слабо, с малки кафяви очички, игриви като на палаво дете. Свадливо, капризно, дръзко, смеещо се лице. Дядото още от младини беше побойник, кавгаджия, обичаше солените шеги и оттогава си бе останал все такъв стар грешник. Лош, жесток и нетърпелив като дете и при все това веселяк. Той пиеше без мяра, когато се замъкнеше в кръчмата, и ядеше без мяра, ако имаше какво да похапне, а и обичаше да побъбри.