Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Бабата, която не слушаше какво говори дядото, пееше с хрипливия си глас:
— Слава на господа бога!
Дядото дойде до вратата, перна Том по гърдите и в очите му заблестя любов и гордост.
— Е, как си, Томи?
— Добре — отвърна Том. — А ти?
— Турям в задния си джоб всички млади — отговори дядото. Мисълта му отново се отплесна. — Казвах аз, няма да задържат един Джоуд в затвора! Още тогава рекох: „Томи ще избяга, ще се измъкне като бик през ограда.“ И ето че си избягал! Отмести се, искам да ям. — Той се вмъкна през вратата, седна на масата, натрупа си пълна чиния свинско, взе две големи питки, заля всичко с гъстия сос и докато другите влязат в кухнята, вече си бе натъпкал устата.
Том с умиление го гледаше и се подсмиваше.
— Виж го ти, юнака! — каза той.
А дядото така си натъпка устата, че не можеше да изрече нито дума, но свирепите му малки очички се усмихнаха и той яростно закима глава.
Бабата каза с гордост:
— Друг такъв самохвалко и разбойник и да търсиш, няма да намериш! В пъкъла ще влезе, яхнал ръжен, слава на господа. Пък и намислил да прави камион — злобно добави тя. — Тъй, ама няма да го бъде.
Дядото се задави, изплю на коленете си къс несдъвкана питка и леко се закашля.
Бабата, усмихвайки се, погледна Том.
— Виж го какъв е нескопосник! — рече тя.
Ной се изкачи на стъпалото и отдалечените му едно от друго очи сякаш гледаха покрай Том. Лицето на Ной беше спокойно. Том каза:
— Е, как живееш, Ной?
— Добре — отвърна Ной. — А ти как? — И това бе всичко. Но на Том бе приятно да чуе и само толкова.
Майката изгони мухите от соса.
— Няма да има място за всички на масата — каза тя. — Вземете чиниите си и сядайте, където ви харесва. На двора или тук.
И Том изведнъж се сети:
— Е-е! А къде е проповедникът? Преди малко беше тук. Къде се е дянал?
Бащата рече:
— Видях го, отиваше някъде.
Чу се хрипливият глас на бабата:
— Проповедникът ли? Довел си проповедника? Дай го насам. Да прочете молитва. — Тя се закани с пръст на дядото. — Разбързал се, вече яде. Дайте насам проповедника.
Том прекрачи прага.
— Ей, Джим! Джим Кейси! — извика той и се завтече по двора. — А, Кейси! Ето къде си бил. — Проповедникът се измъкна изпод цистерната, седна на земята, после стана и се приближи към къщата. Том попита:
— Какво, криеш ли се?
— А, не. Но защо да си пъхам носа в семейните ви работи. Просто седях и си мислех.
— Да вървим, ще похапнеш с нас — каза Том. — Баба иска да прочетеш молитва.
— Но аз вече не съм проповедник — запротестира Кейси.
— Зарежи тая, да вървим. Прочети молитва. Нищо няма да загубиш от това, а тя обича да се помоли.
Двамата влязоха заедно в кухнята.
Майката спокойно рече:
— Добре дошъл.
И бащата също рече:
— Добре дошъл. Сядай да позакусим.
— Молитва — настоя бабата. — Първо да прочете молитва.
Дядото свирепо се вгледа в Кейси и накрая го позна.
— Ах, този ли? — рече той. — Е, щом е този, може. Той още на времето ми се хареса, когато веднъж… — Дядото цинично намигна и бабата, помислила, че е казал нещо неприлично, му викна:
— Млъкни, грешнико! Дърт козел такъв!
Кейси, развълнуван, среса с пръсти косата си.
— Трябва да ви кажа… аз не съм вече проповедник. Ако е достатъчно това, че ми е приятно да бъда тук, сред обикновени, добри хора… ако това е достатъчно, тогава ще се помоля, както мога. Но аз вече не съм проповедник.
— Помоли се — каза бабата. — И да не забравиш да кажеш две-три думи за това, че заминаваме за Калифорния.
Проповедникът, а след него и останалите наведоха глави. Майката наведе глава и скръсти ръце на колене. Бабата се наведе тъй ниско, че още малко и щеше да натопи нос в соса. Том, застанал до стената с чиния в ръце, наведе глава едва-едва, а дядото се извърна встрани, за да следи със злобните си и весели очи проповедника. Лицето на проповедника не бе благочестиво, а замислено и в думите на Кейси звучеше не молба, а размисъл.
— Премислих всичко — почна той. — Бродех сред хълмовете и мислех, почти също като Исус, когато се усамотил в пустинята, за да проумее всички свои грижи и скърби.
— Слава на господа бога! — обади се бабата и проповедникът учудено я погледна.
— Грижите и скърбите така налегнали Исуса, че той не могъл да реши какво да прави занапред. И го обзело съмнение — дявол да го вземе! Защо да се бориш сам със себе си и да си блъскаш главата? Изморил се той, много се изморил и паднал духом. Още малко и щял да реши: по дяволите всичко това. И тогава той се усамотил в пустинята.