Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Зад дядото се клатушкаше бабата, съумяла да доживее до дълбока старост само защото беше също тъй проклета, както и старецът й. Бабата отстояваше независимостта си с яростта на фанатик, не отстъпвайки на дядото в буйството и греховността. Веднъж след проповед, още не дошла на себе си както трябва и крещейки високо, тя изпразни в мъжа си двуцевката му и здравата насоли едното от задните му полукълба. Това така възхити дядото, че той, който я мъчеше, както децата мъчат буболечките, оттогава прекрати тиранията си. Повдигнала до колене широката си рокля, бабата вървеше и повтаряше с писклив, блеещ глас бойния си вик:

— Слава на господа бога!

Дядото и бабата се клатушкаха по двора един зад друг, сякаш се гонеха. Те воюваха помежду си цял живот и обичаха тази война, не можеха да съществуват без нея. Зад тях, без да изостават, с равномерна спокойна крачка вървяха бащата и Ной. Ной — първородният син, висок, някак странен на вид, с учудено-замислено и в същото време спокойно изражение на лицето. Ной никога не се гневеше. Той гледаше на разпалените хора с изненада — с изненада и с чувство на неловкост, както гледа лудите здравият човек. Движенията му бяха отмерени, той говореше рядко, а когато вършеше това, приказваше тъй бавно, че често го взимаха за смахнат. Но той не беше глупав, само бе странен. Не познаваше гордостта и не изпитваше влечение към жените. Той работеше и спеше и това веднъж завинаги установено редуване на работата и съня го задоволяваше. Ной обичаше семейството си, но никак не проявяваше любовта си. Наблюдавайки това отстрана, трудно можеше да се каже в какво се състои работата, но той правеше впечатление на човек, който нещо не е в ред: или във формата на главата, или в трупа, или в краката, а може би и в мозъка. Но да се заключи нещо по-определено, бе трудно. Бащата знаеше защо най-големият му син не е като всички други, но се срамуваше да говори за това. Срамуваше се, защото през нощта, когато Ной щял да се появи на света, бащата останал сам с родилката, с това нещастно, издаващо викове същество, обезумял от страх. Ръцете на бащата, силните му пръсти като клещи измъкнали детето от корема на майката и го повредили. Закъснялата баба видяла, че главицата на новороденото е безформена, шията е неестествено дълга, а телцето осакатено. И тя изправила шията и като скулптор му оформила тялото. Бащата не забравил тази случка и се срамувал да говори за нея. Затова бил по-мек с Ной, отколкото с другите си деца. В скулестото лице на най-големия син, в раздалечените очи, в тясната брадичка бащата виждаше сплесканата, осакатена главица на детето. Ной вършеше всичко, каквото се изискваше от него: можеше да чете, да пише, да смята, работеше сериозно, но вършеше всичко това без интерес; онова, от което хората обикновено имат нужда и се стремят да постигнат, Ной посрещаше с пълно равнодушие. Той сякаш живееше в някаква странна, притихнала къща и гледаше оттам със спокойни очи света. Ной беше чужд на този свят, но не познаваше чувството на самотност.