Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Тя четеше и нанасяше бясно бележки с молив в полетата на страниците, с мисълта, че първата й работа за деня, преди всичко друго, е да спре точно това безумие. Телефонът иззвъня.
— Да? — попита тя, след като грабна слушалката. — Леярната на Макнийл?
— Не — каза гласът на секретарката. — Сеньор Франсиско д’Анкония.
Тя погледна слушалката поразена.
— Добре. Свържете го.
Следващият глас беше този на Франсиско.
— Виждам, че си в кабинета си въпреки всичко — каза той, а в гласа му имаше подигравка, суровост и напрежение.
— Къде очакваш да съм?
— Как ти харесва новата забрана?
— Каква забрана?
— Мораториумът върху мозъците.
— За какво говориш?
— Не си ли чела днешните вестници?
— Не.
Последва пауза, сетне гласът му произнесе бавно, изменен и сериозен:
— По-добре ги погледни, Дагни.
— Добре.
— Ще ти се обадя по-късно.
Тя затвори и натисна бутона на интеркома на бюрото.
— Донесете ми вестник — каза тя на секретарката.
— Да, госпожице Тагарт — мрачно отговори гласът на секретарката.
Еди Уилърс беше този, който влезе и остави вестника на бюрото й. Значението на изражението му беше същото като тона, който беше доловила в гласа на Франсиско — предупреждение за някаква ужасяваща катастрофа.
— Никой от нас не искаше да бъде първият, който ще ти го каже — съвсем тихо каза той и излезе.
Когато, минута по-късно, се надигна от бюрото си, усети, че контролира напълно тялото си, но и че не съзнава напълно съществуването му. Почувства се изправена на крака, струваше й се, че стои изпъната, без да докосва земята. Всеки предмет в стаята се виждаше необичайно ясно, и все пак тя не забелязваше нищо наоколо, но знаеше, че би могла да види и паяжина, ако целта й го изискваше, също както би могла да върви с увереността на сомнамбул по ръба на покрив. Не би могла да знае, че в момента наблюдава стаята през очите на човек, който е изгубил способността за съмнение, самата идея за него, и онова, което беше останало, беше простотата на едно-единствено възприятие и една-единствена цел. Не знаеше, че онова, което изглеждаше толкова мощно, все пак беше някакво неподвижно, непознато спокойствие в нея — беше силата на пълната увереност. И че гневът, който разтърсваше тялото й, гневът, заради който беше готова със същото страстна невъзмутимост да убива или да умре — беше нейната любов към справедливостта, единствената любов, на която бяха посветени всичките години от живота й.
С вестника в ръка тя излезе от кабинета и тръгна към залата. Знаеше, докато прекосяваше преддверието, че лицата на персонала й са обърнати към нея, но те изглеждаха, сякаш са далеч — на много години разстояние. Слезе към залата, движеше се ловко и без усилие, с все същото чувство, че краката й сигурно докосват земята, но тя не го усеща. Не знаеше колко стаи е прекосила, за да стигне до кабинета на Джим, дали в тях е имало хора, знаеше само посоката, вратата, която трябваше да отвори, за да влезе, без да я очакват, и да стигне до бюрото му. Когато застана пред него, вестникът беше свит на тръба. Тя го хвърли в лицето му, той го удари по бузата и падна на килима.
— Това е оставката ми, Джим — каза тя. — Няма да работя като роб или като надзирател на роби.
Тя не чу звука от ахването му — той дойде заедно със звука от вратата, която се затвори зад нея. Върна се в кабинета си и, докато прекосяваше преддверието, махна на Еди да я последва вътре. Каза му спокойно и ясно:
— Напуснах.
Той кимна мълчаливо.
— Не знам какво ще правя отсега нататък. Заминавам, за да го обмисля и да реша. Ако искаш да ме последваш, ще бъда в хижата в Уудсток.