Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Господа, чувал съм вуйчо ми да казва, че Том Смарт разправял, че жалбите на вдовицата, като чула разкритието, можели да затрогнат и сърце от камък. Том безсъмнено бил с много меко сърце, та те затрогнали неговото до дъно. Вдовицата се олюлявала напред-назад и кършела ръце.
— О, долно мъжко коварство! — рекла вдовицата.
— Ужасно е, наистина, мила госпожо, но хайде, успокойте се — рекъл Том Смарт.
— О, не мога да се успокоя — извикала вдовицата. — Никога не ще намеря някой друг, когото да обичам толкова много!
— О, ще намерите, мила душице — рекъл Том и оставил порой от най-едър калибър сълзи да потече от очите му — от състрадание към нещастието на вдовицата. Том Смарт в порива на своето съчувствие бил обвил ръка около кръста на вдовицата; а вдовицата в силата на своята скръб била сграбчила ръката на Том. Тя вдигнала поглед към лицето на Том и му се усмихнала през сълзите си. Том свел поглед към нейното лице и също й се усмихнал през своите сълзи.
И досега не съм разбрал, господа, дали Том целунал, или не, вдовицата в този именно миг. Той все отричал пред вуйчо ми, но аз лично се съмнявам. Между нас казано, господа, склонен съм да мисля, че я е целунал.
Във всеки случай Том изритал дангалака из пътната врата след половин час, а след месец се оженил за вдовицата. Той често препускал из околностите с глиненосивата си двуколка с червени колелета и опърничавата кобилка с бързия ход; дълги години след това затворил заведението и се изселил с жена си във Франция; и тогава старата къща била съборена.
— Ще ми позволите ли да запитам — рече любопитният стар джентълмен, — какво е станало с креслото?
— Какво да ви кажа — отвърна едноокият търговски пътник, — чули са го да скърца страшно много в деня на сватбата; ала Том Смарт не можел да твърди със сигурност дали било от радост или от телесна немощ. Обаче по-скоро бил склонен да приеме за истинска втората причина, защото креслото никога вече не проговорило.
— И всички ли са повярвали на тази история? — запита човекът с наглото лице, като напълни отново лулата си.
— Всички, с изключение на неприятелите на Том — отвърна търговският пътник. — Някои от тях твърдели, че Том я бил измислил от край до край; а други казвали, че бил пиян и си я изфантазирал — просто грабнал чужди панталони по погрешка, преди да си легне. Но никой не обръщал внимание на техните приказки.
— Том Смарт твърдял, че всичко е вярно, така ли?
— До последната дума.
— А вуйчо ви?
— До последната буква.
— Трябва да са били много мили хора и двамата — рече човекът с наглото лице.
— Да, много мили — отвърна търговският пътник, — много мили хора наистина.
Глава петнадесета
Мистър Пикуик изпитваше известни угризения на съвестта, загдето бе пренебрегнал напоследък своите приятели в „Паунът“ и тъкмо се канеше да иде и ги подири на третото утро след завършека на изборите, когато верният му прислужник се появи и му подаде визитна картичка, на която бе гравиран следният надпис:
МИСИС ЛИО ХЪНТЪР59
Леговището Ийтънсуил
— Особата чака — доложи Сам кратко като епиграма.
— Мене ли търси тази особа, Сам? — запита мистър Пикуик.
— Той търси вас лично и никого друг, както рекъл частният секретар на дявола, като отишъл да вземе доктор Фауст — отвърна мистър Уелър.
— Той! Нима е джентълмен, Сам? — учуди се мистър Пикуик.
— Много добра имитация на такъв в случай, че не е — отвърна мистър Уелър.
— Но това е визитна картичка на дама — възрази мистър Пикуик.
— Даде ми я обаче господин — отвърна Сам. — Той чака долу в салона; и цял ден да трябвало да чака, казва, пак нямало да си иде, докато не ви види.
Чувайки за тази непоколебима решителност, мистър Пикуик слезе в салона, дето бе седнал някакъв тържествен на вид човек; той скочи, щом го видя, и рече с крайно почтителен тон:
— Мистър Пикуик, ако не се лъжа?
— Същият.
— Разрешете, сър, да бъда удостоен с честта да докосна вашата ръка. Позволете ми да стисна десницата ви, сър — рече тържественият човек.
59
Мисис Лио Хънтър — госпожа Ловец на лъвове; „лъвовете“ са видните личности, които тя преследва.