Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Моля — рече мистър Пикуик.
Непознатият стисна протегнатата му ръка и продължи:
— Слушали сме за вашата слава, сър. Нашумелият спор около вашето археологическо откритие стигна до ушите на мисис Лио Хънтър. — Непознатият млъкна за миг, сякаш очакваше мистър Пикуик да ахне при това разкритие; но като видя невъзмутимото му спокойствие, той продължи:
— Съпругата ми, сър, мисис Лио Хънтър, се гордее да брои всред своите познати всички онези, спечелили слава заради творбите и дарованията си. Разрешете, сър, да поставя на видно място в нейния списък името на мистър Пикуик и неговите събратя, членове на клуба, носещ неговото име.
— Извънредно щастлив ще бъда да се запозная с една такава дама, сър — отвърна мистър Пикуик.
— Непременно ще имате тази възможност, сър — рече тържественият човек. — Утре преди пладне, сър, даваме голям прием — fête champetre60 — за множество личности, спечелили слава заради творбите и дарованията си. Бъдете тъй добър, сър, да доставите на мисис Хънтър удоволствието да ви види в Леговището.
— С най-голяма радост, сър — отговори мистър Пикуик.
— Мисис Лио Хънтър често дава подобни приеми, сър — продължи новият познайник, — „пиршества на разума“, сър, „и излияния на душата“61, както някой тъй прочувствено и оригинално бе отбелязал в сонет, посветен на мисис Лио Хънтър за нейните приеми.
— И той ли се е прославил с творбите и дарованията си? — полюбопитствува мистър Пикуик.
— О, да, сър — отвърна тържественият човек, — както всички други гости на мисис Лио Хънтър. Това е неин стремеж, сър, да няма други познати освен подобни личности.
— Много благороден стремеж — заключи мистър Пикуик.
— Когато я уведомя, мисис Лио Хънтър действително ще се гордее с тези думи, излезли от вашите уста — рече тържественият човек. — Във вашата свита имате, ако се не лъжа, сър, един джентълмен, съчинил някои прекрасни стихотворения.
— Моят приятел, мистър Снодграс, наистина има влечение към поезията — отвърна мистър Пикуик.
— И мисис Лио Хънтър също, сър. Тя безумно обича поезията, сър, просто я обожава: смея да кажа, че и душата, и сърцето й са пропити, изтъкани са целите от поезия, сър. Самата тя е авторка на някои възхитителни стихове. Вие навярно сте чели нейната „Ода за умирающата жаба“, сър.
— Не, струва ми се, не съм — отвърна мистър Пикуик.
— Просто невероятно, сър — рече мистър Лио Хънтър. — Тази творба предизвика нечувана сензация. Беше подписана с „Л“ и с осем звездички и бе отпечатана първоначално в едно женско списание. Започва така:
— Прекрасно — рече мистър Пикуик.
— Чудесно — рече мистър Лио Хънтър — и толкова просто.
— Наистина — рече мистър Пикуик.
— Следващата строфа е още по-трогателна. Да ви я кажа ли?
— Да, моля — рече мистър Пикуик.
— Ето как продължава — рече тържественият човек още по-тържествено.
— Чудесно изразено — отбеляза мистър Пикуик.
— И с такава дълбочина във всяка дума, сър — каза мистър Лио Хънтър. — Но вие ще чуете как мисис Лио Хънтър я декламира. Само тя може да изтъкне цялата й прелест. Тя ще я декламира утре сутрин, сър, и то костюмирана.
— Костюмирана!
— Като Минерва. Но аз забравих — нашият прием е с маски.
— Боже мой! — възкликна мистър Пикуик, оглеждайки собствената си фигура. — Аз в никой случай не мога…
— Как да не можете, сър, как да не можете! — възрази мистър Лио Хънтър. — Соломон Лукас, евреинът от Хай Стрийт, има хиляди костюми за маскарад. Помислете, сър, на колко много образи, напълно подходящи за вас, бихте могли да се спрете: Платон, Зенон, Епикур, Питагор — всички основатели на клубове.
— Това ми е известно — рече мистър Пикуик, — но аз не бих се осмелил да се сравнявам с тези велики люде и не бих дръзнал да нося техни одежди.
Тържественият човек се замисли дълбоко за миг, а после каза:
60
Градинско увеселение (фр.).
61
Цитат от Александър Поуп (1688–1744), израз, станал нарицателен за приеми, гдето яденето и пиенето са оскъдни.