Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Не след дълго смиреният й поглед започна да се приковава върху златистата вода, танцуваща по стената, на предишното място, в предишния тих час и да следи отлива й. Не след дълго стаята отново свикна с честите й посещения — Флорънс седеше там сама, търпелива и блага както по време на бденията си до малкото му креватче. Когато изведнъж я парваше болката, че то е празно, тя коленичеше до него и отправяше молитва към бога — тя изливаше преизпълнената си от мъка душа да може едно ангелче да я обича и помни.

Не след дълго в печалния дом, така голям и пуст, с тих глас, бавно и пресекливо, тя запяваше в здрача старата мелодия, която той толкова често бе слушал, склонил глава на рамото й. А след това, когато напълно се стъмняше, в стаята едва чуто трепваше музика — пеенето и свиренето бяха тъй тихи, че по-скоро приличаха на жаловито възпоменание за изпълнението й по негова молба през онази последна вечер, отколкото на истинска песен. И това се повтаряше често, много често в сумрачната самота. Откъслечни звуци от мелодията все още трептяха върху клавишите, когато сълзите задушаваха нежния гласец.

Така тя се престраши да погледне ръкоделието, занимавало пръстите й по времето, когато седеше редом с брат си на морския бряг. И така, не след дълго тя отново се залови с него, преизпълнена едва ли не с нежна привързаност, сякаш то имаше съзнание и помнеше Пол. И седнала до прозореца, близо до портрета на майка си, в необитаваната стая, толкова отдавна напусната, тя прекарваше времето си в размишления.

Защо тъй често тъмните й очи се вдигаха от ръкоделието и се насочваха към къщата на румените деца? Те не й напомняха непосредствено за загубата, тъй като бяха все момичета — четири малки сестри. Но и те като нея нямаха майка и живееха с баща си.

Лесно можеше да се разбере кога той не си е в къщи и го очакват да се върне, защото голямото дете винаги се обличаше и заставаше на прозореца в гостната или на балкона. А когато той се задаваше, напрегнатото му лице светваше от радост, а останалите деца на високия прозорец, също така винаги взиращи се, започваха да пляскат с ръце и да барабанят по перваза, като му викаха отгоре. Голямото дете слизаше долу във вестибюла, мушваше ръката си в неговата и го повеждаше нагоре по стълбите. После Флорънс я зърваше да седи до него или на коляното му, да го прегръща ласкаво през шията и да му говори. И макар че те бяха винаги засмени, той често наблюдаваше лицето й, сякаш си мислеше, че тя прилича на починалата си майка. Понякога Флорънс спираше да ги гледа и като избухваше в плач, се скриваше зад завесата, като че ли изплашена, или пък бързо се отдалечаваше от прозореца. Въпреки това нещо я теглеше назад. И ръцете й отново изпускаха забравеното ръкоделие.

Преди години къщата беше необитаема. Дълго бе стояла така. Най-после, по време на отсъствието на Флорънс от дома, в нея се настани това семейство. Те ремонтираха и пребоядисаха къщата, наоколо се появиха птици и цветя и домът придоби съвсем нов вид. Но Флорънс никога не мислеше за къщата. Изцяло я поглъщаха само децата и баща им.