Разкритието на древния ръкопис

Момчето със замечтаните очи липсваше от отражението. Видях чаши и бутилки да проблясват, докато подскачаха във въздуха, но никой не ги подхвърляше.

Погледнах надолу към него, докато наливаше наперено.

Обратно нагоре. Нямаше отражение.

Потупах празната си чаша по плота. Друга се чукна в нея. Сърбах новата, гледах го и чаках да се върне.

Той се забави.

– Изглеждаш объркана, красиво момиче.

– Не те виждам в огледалото.

– Може би и аз не виждам теб.

Замръзнах. Възможно ли беше? Нямаше ли ме в огледалото?

Той се засмя.

– Шегувам се. Там си.

– Не е смешно.

– Това не е моето огледало.

– Какво значи това?

– Не отговарям за това, което показва. Или не.

– Кой си ти?

– Коя си ти?

Присвих очи.

– В началото ми се стори, че се опитваш да ми помогнеш. Явно съм сбъркала.

– Помощта е опасно лекарство.

– Защо?

– Трудно се измерва правилната доза. Особено ако има повече от един лекар.

Вдишах рязко. Очите му вече не бяха замечтани. Те бяха... Зяпнах. Те бяха... Хванах долната си устна със зъби и я прехапах. В какво гледах? Какво се случваше с мен?

Той вече не стоеше зад бара, а седеше на стол до мен, отляво, не... отдясно. Не, той беше на стола с мен. Ето го – зад мен, с уста, притисната до ухото ми.

– Твърде много помощ издува лъжливо. Твърде малко – не подготвя. Най-добрият хирург има пръсти като пеперуди. Леки. Деликатни.

Като пръстите му върху косата ми. Докосването беше хипнотизиращо.

– Аз ли съм Ънсийли кралят? – прошепнах.

Смях, лек като крилца на молец, изпълниха ушите ми и размътиха ума ми, разбърквайки тиня от утайките на душата ми.

– Не повече от мен – той отново беше зад бара. – Свадливият идва – каза той с кимване към стълбите.

Погледнах и видях Баронс да слиза. Когато погледнах отново към бара, момчето със замечтаните очи не се виждаше.

– Идвах – казах раздразнено. С пръсти, стиснали китката ми, Баронс ме влачеше към стълбите.

– Коя част от „право“ не разбра?

– Същата част от „разбирай се добре с другите, която ти не разбираш, о, свадливий! – измърморих.

Той се засмя изненадващо. Никога не знаех какво ще го накара да се засмее. В най-странните моменти той, изглежда, намираше хумор в собствения си лош нрав.

– Щях да бъда много по-малко свадлив, ако беше признала, че искаш да ме чукаш и се бяхме заели с това.

Желанието ме ръзтърси. Баронс каза „чукам“ и аз вече бях готова.

– Само това ли е нужно, за да ти докара добро настроение?

– Това ще продължи дълго.

– Разговор ли водим, Баронс? Разговор, в който ти изразяваш чувства?

– Ако ти допада да намираш чувства в един твърд член, госпожице Лейн.

Внезапно смущение на входа на клуба две нива над нас привлече вниманието му. Той беше по-висок от мен и можеше да види над тълпата.

– Сигурно се шегуваш! – лицето му се беше вкоравило, докато се взираше към балкона.

– Какво? Кой? – казах, подскачайки на пръсти, за да се опитам да видя. – В’лане ли е?