Разкритието на древния ръкопис

Почти не си спомнях какво е усещането да смесвам питиета и да купонясвам с приятели, пълна с невежество и лъскави мечти.

На петия стол от мен един цилиндър, закрит с паяжина, беше като тъмен, неизползван комин, който силно се нуждаеше от помитане.

Коса като слама забърсваше рамене, които бяха кокалести като дръжки на метли под строг раиран костюм. Фар дорка отново киснеше край момчето със замечтаните очи. Зловещо.

Никой не седеше до него. Цилиндърът се завъртя към мен, докато сядах през четири празни стола. Колода карти таро беше артистично подредена в горния джоб на костюма като спретната носна кърпа – ветрило от карти. Кокалестите глезени бяха кръстосани, излагайки на показ лачени кожени обувки с лъскави заострени върхове.

– Тежестта на света е на раменете ти? – извика той като някой от пътуващ цирк, който продава късмети на сергия.

Загледах се във вихрещото се торнадо под ръба на цилиндъра. Части от лице – половин зелено око и вежда, част от нос – се появиха и изчезнаха като късчета от снимки, откъснати от списание, за миг залепнали върху прозорец, после отнесени от следващия бурен порив. Внезапно разбрах, че елегантният и зловещ реквизит е древен колкото самите Фае. Дали фар дорка правеше цилиндъра или цилиндърът правеше фар дорка?

Родителите ми ме бяха възпитали да бъда учтива, старите навици умират трудно, затова ми беше трудно да си държа езика. Но грешката да говоря с него не беше от тези, които правех два пъти.

– Връзките те разочароват? – извика той с пресилената жизнерадостност на реклама. Почти очаквах услужливи зрителни помагала да се запремятат из въздуха, докато той предлагаше стоките си, каквито и да бяха те.

Извъртях очи. Човек определено можеше да каже това за мен.

– Може би точно това, което ти е нужно, е нощ в града! – ентусиазира се той с твърде ведър глас.

Изсумтях.

Той се разгъна от стола си, протягайки дългите си кокалести ръце.

– Подари ми един танц, любима! Казвали са ми, че съм като Фред Астер – той изтанцува един бърз степ и се приведе ниско в кръста, тънките му ръце бяха превзето разтворени.

Шот уиски се плъзна по бара. Гаврътнах го бързо.

– Виждам, че си научила урока си, красиво момиче.

– Уча много напоследък.

– Целият съм в слух.

– Колодата таро беше животът ми. Как?

– Казах ти. Пророчества. Във всякаква форма.

– Защо ми даде СВЕТЪТ?

– Не съм. Искаш ли да ти го дам?

– Флиртуваш ли с мен?

– А ако флиртувах?

– Може да избягам с писъци.

– Умно момиче.

Засмяхме се.

– Виждала ли си Крисчън напоследък?

– Да.

Ръцете му се заковаха върху бутилките и той зачака.

– Мисля, че се превръща в нещо.

– Всички неща се променят.

– Мисля, че става Ънсийли.

– Фае. Те са като морска звезда, красиво момиче.

– Как?

– Липсващите части израстват отново.

– Какво ми казваш?