Разкритието на древния ръкопис

– Но не грешах.

– Тъпо и нелогично.

Свих рамене. Очевидно бях нещо по-лошо от тъпа и нелогична глупачка.

– Никога повече няма да правиш такова идиотско нещо! – каза той, няколко мускула подскачаха по челюстта му.

Като се има предвид всичко, което ми се беше случило дотук, бях съвсем сигурна, че щях. Имам предвид, ако наистина бях Ънсийли краля – най-могъщото Фае, съществувало някога, и някак си се бях оказала в човек, който няма представа кой е и на какво е способен, това означаваше, че не само бях зъл, обсебен и унищожителен, аз бях и непростимо глупав.

Той започна да ме обикаля в кръг, оглеждайки ме от горе до долу като екзотично животно в зоологическата градина.

– И мислеше, че аз съм кралят. Затова се опита да ме завлечеш през огледалото с теб. Просто не можеш да се наситиш да ме убиваш, нали? Какво беше последното, което ми каза? – с подигравателен фалцет той каза: – „Какво е най-лошото, което може да се случи? Да те отведа до някакъв капан и ти да умреш за известно време?“

Не казах нищо. Вече не виждах смисъл да се опитвам да се оправдавам.

– Представям си как това е разцвърчало малките ти романтични представи.

– „Разцвърчало“?

– Да не мислеше, че сме злочести любовници, госпожице Лейн? Нуждаеше ли се от това извинение?

Той ми показа вълчата си усмивка и аз помислих: „Да, злочести любовници с двуостър меч помежду им“. Защото точно това беше този мъж. Остър, раздразнителен и опасен. Той нямаше безопасна страна. И да, всъщност бях помислила, че сме злочести любовници. Но нямаше да му го кажа.

Въртях се в кръг заедно с него, срещайки тъмния му враждебен поглед.

– Мислех, че сме разрешили това в палата, Джерико. Името ми е Мак.

– Мак е, когато те чукам. През останалото време е госпожице Лейн. Свиквай!

– Граници, Баронс?

– Точно. Къде е кралят, госпожице Лейн?

– Мислиш, че ми се обажда, за да ми каже: „Скъпа, ще се прибера за вечеря в седем“. Откъде да знам, по дяволите? – което технически беше истината. Дори Крисчън щеше да се затрудни с това. Не знаех къде са всичките му останали части.

Наложницата издаде тих звук и ние се обърнахме към нея.

Очите му се присвиха.

– Трябва да я махна от тук. Няма да позволя цялата Фае раса да се опитва да мине през защитите ми. Предполагам, че ще трябва да я защитим – отвращението му нямаше как да е по-явно. Ако трябваше да избира между клизма с остър като бръснач иригатор и да защитава Фае (ако беше което и да е друго Фае, освен всемогъщата кралица), Баронс щеше доброволно да умре няколко пъти от вътрешно кървене.

Но тя беше единственото Фае, което той нямаше желание да пожертва... все още.

Определено бях съгласна да я преместим някъде другаде – колкото по-далеч от мен, толкова по-добре. Бях разтревожена, че може да се опита да я задържи в книжарницата и се бях подготвила да споря, че независимо колко мъчнопреодолими са защитите му, след като ние двамата непрекъснато идваме и излизаме, тя ще остава сама твърде дълго, за да бъде гарантирана безопасността ù.