Мама
Базил стана от стола си с неясното желание да отиде в хотел „Уолдорф“ и да се заключи на спокойствие в него до пристигането на майка си. След което, подтикван да направи нещо, повиши глас и с един от първите си басови тонове гръмогласно и без задръжки извика келнера. Няма повече „Сейнт Реджис“! Няма повече „Сейнт Реджис“! Почти се задъхваше от щастие.
„О, боже! — възкликна наум той. — О, божичко! О, боже мой! О, боже!“ Няма повече доктор Бейкън, нито мистър Руни, нито Брик Уейлс, нито Фет Гаспър. Няма повече Бъгс Браун, няма повече да му забраняват да напуска района, нито да го наричат Перко. Нямаше защо повече да ги мрази, тъй като всички те вече бяха безсилни сенки в неподвижния свят, от който се откъсваше; минаваше бавно край тях, като им махаше с ръка. „Сбогом!“ — съжаляваше ги той. „Сбогом!“
Трябваше да чуе шума на Четирийсет и втора улица, за да се събуди от сълзливата си радост. Сложил ръка върху портфейла си, за да се предпазва от вездесъщия джебчия, той тръгна бавно към Бродуей. Какъв ден! Ще каже на мистър Руни… Но той дори можеше никога да не се връща повече! Или може би щеше да бъде по-добре да се върне и да им разкаже какво ще прави, докато те продължават да се влачат в отвратителното мрачно училищно ежедневие.
Намери театъра и влезе във фоайето, изпълнено с женствения аромат на пудра, характерен за дневните представления. В мига, в който си извади билета, погледът му се спря и бе задържан от един изваян профил на няколко фута от него. Той принадлежеше на един добре сложен рус младеж на около двайсет години, с волева брадичка и прям сив поглед. В първия миг умът на Базил се завъртя лудо, след което се спря върху едно име — нещо повече от име — легенда, небесен знак. Какъв ден! Досега не беше виждал младия мъж, но от хилядите снимки той разбра без всякакво съмнение, че това беше Тел Фей, капитанът на футболния отбор на Йейлския университет, който почти без всякакво усилие бе победил отборите на Харвард и Принстън тази есен. Базил почувства някаква остра болка. Профилът се обърна; тълпата се завъртя; героят изчезна. Но през следващите часове Базил щеше да знае, че Тед Фей бе също тук.
В шумолящия, шепнещ, уханен мрак на салона той зачете програмата. Пиесата беше точно тази, която най-много бе искал да гледа, и до вдигането на завесата дори програмата представляваше за него нещо свято — прототип на самото представление. Когато обаче завесата се вдигна, тя се превърна в ненужна хартийка, която човек изпуска небрежно на пода.
Първо действие. Поляна насред малко градче близо до Ню Йорк.
Беше прекалено ярко осветено, за да възприеме всичко отведнъж, и действието вървеше толкова бързо, че от самото начало Базил усети, че изпуска някои неща; реши да накара майка си да го заведе отново на представлението, когато дойде… другата седмица… утре.
Измина един час. В този момент беше много тъжно — бе някаква радостна тъга, но беше тъжно. Момичето — мъжът. Какво ги разделяше дори сега? О, тези трагични грешки и недоразумения. Толкова тъжно. Не можеха ли да се погледнат в очите и да разберат?
