Злокобен танц

Няма да отредя на призрачната къща собствена карта в свръхестествената колода карти Таро. Предлагам просто да разширим малко полето на интереса си и да приемем, че сме открили поредния извор, който храни митологичното море. Поради липса на по-добро име, нека наречем този конкретен архетип Лошото място — термин, в който е вложено много повече от съборетината в края на улица Мейпъл с обрасла морава, натрошени прозорци и изгнила табела „Продава се“.

Нямам за цел, нито на мен се пада да обсъждам тук собствените си текстове, но читателите ми ще знаят, че аз самият съм си имал работа с Лошото място на два пъти — веднъж заобиколно в „Сейлъмс Лот“ и веднъж директно в „Сиянието“. Интересът ми към тази тема се породи, когато като деца с един мой приятел решихме да разгледаме местната призрачна къща — рушаща се постройка на улица Дийп Кът в родния ми град Дърам, Мейн. Както е обичайно за такива изоставени къщи, тя беше известна с името на последните си обитатели. Затова всички в града я знаеха като къщата на Марстън.

Тази съборетина се извисяваше на хълм, достатъчно високо, за да има изглед над целия ни квартал, известен като Методисткия ъгъл. Беше пълна с възхитителни боклуци — медицински бутилки без етикети, в които все още имаше остатъци от странни, вонящи течности, купища плесенясали списания („Японците се измъкват от дупките си на остров Иво!“ провъзгласяваше заглавието на пожълтял брой на сп. „Аргози“), пиано с поне двадесет и пет безмълвни клавиша, портрети на отдавна мъртви хора, чиито очи изглежда те следваха, където и да мръднеш, ръждясали прибори и остатъци от мебели.

Вратата беше заключена и върху нея беше закован знак „Влизането забранено“ (толкова стар и избледнял, че едва се четеше), но това не ни спря. Такива знаци рядко спират което и да е самоуважаващо се десетгодишно хлапе. Просто се промъкнахме през един отключен прозорец.

След като подробно огледахме долния етаж (и установихме с абсолютна сигурност, че откритите старомодни кибритени клечки със сяра не палят, а само издават ужасна миризма), се качихме горе, без да забележим, че брат ми и братовчед ми, съответно две и четири години по-възрастни от нас, са ни последвали в къщата. Докато ние оглеждахме спалните на втория етаж, те двамата почнаха да дрънкат ужасни, разстроени акорди на пианото долу.

Приятелят ми и аз изкрещяхме и се сграбчихме един друг — за момент бяхме изцяло обзети от дълбок ужас. След това чухме онези двама тъпчовци да се хилят долу и се спогледахме със засрамени усмивки. Нищо страшно — само две по-възрастни момчета, които са си наумили да изкарат добрия стар ирландски акъл на две по-малки хлапета. Не, нищо страшно, наистина, но не мисля, че някога се върнахме в къщата. Със сигурност не и след мръкнало. Защото там можеше да има… неща. При това къщата дори не беше истинско Лошо място.

Години по-късно прочетох една статия, където се развиваше теорията, че т.нар. призрачни къщи са всъщност психични акумулатори, попиващи и запазващи емоционалния заряд на обитателите си, както батерията запазва електрическия заряд. Така че, продължаваше статията, феноменът, известен като явяване на призраци, може да е някакъв вид свръхестествена проекция на запазени гласове и лица, част от минали събития. А причината толкова призрачни къщи да бъдат избягвани и да си спечелят славата на Лошо място, се дължи на факта, че най-силни са най-първичните емоции — гняв, омраза и страх.