Момчешки живот

1.

Шапка със зелено перо

— Кори?

Престорих се, че не чувам заплашителния шепот.

— Кори?

Не. Нямах намерение да се обръщам. Пред черната дъска г-жа Джудит Харпър — известна още като Харпията, Харпи и „Ковашкия мях“ — ни показваше делене на дроби. Аритметиката за мен представляваше поход в Зоната на Здрача102; това чудо с дробите беше главозамайващо падение към Външните граници103.

— Кори? — разнесе се отново шепотът зад гърба ми. — На пръста си имам голям зелен сопол!

О, мили Боже, казах си. Не отново!

— Ако не се обърнеш и не ми се усмихнеш, ще го избърша на врата ти!

Беше четвъртият ми ден в училище. Още от първия разбрах, че годината ще бъде тежка, понеже някакъв идиот бе обявил Демонката за „надарено дете“ и я бе прехвърлил два класа нагоре. В същото време, досущ като среден пръст на съдбата, г-жа Харпър бе изготвила схема на местата в класната стая — момче, момиче, момче, момиче, момче, момиче, — която поставяше Демонката на чина зад гърба ми.

А най-лошото, ама наистина най-лошото беше — както Дейви Рей ми каза със злобен смях, — че Демонката си падаше по мен с такава сила, че Ниагара бледнееше пред бурята на страстите й.

— Кори? — тонът й настояваше за внимание.

Трябваше да се обърна. Последния път, когато се съпротивлявах, тя размаза по врата ми лига във формата на сърце.

Бренда Сътли се хилеше, червената й коса беше мазна и къдрава, а палавите й очички сияеха от лукавство. Тя вдигна показалец, под нокътя на който имаше мръсотия, но не и сопол.

— Фанах те! — прошепна тя.

— Кори Джей Макенсън! — изрева Ковашкия мях. — Обърни се незабавно!

Обърнах се, зашлевявайки се мислено. Чух предателите около мен да хихикат, наясно, че Харпията няма да се задоволи с този знак на уважение.

— О, предполагам, че вече си научил всичко за деленето с дробна черта, нали така? — поиска да знае тя, положила длани на хълбоците си, по-широки и от танк „Патън“. — Е, ами защо не излезеш тук на дъската да ни демонстрираш малко делене, да ни покажеш, как се борави с дробите? — тя протегна проклетия жълт тебешир към мен.

Ако някога ме осъдят на смърт, надали пътят от килията до електрическия стол ще е по-ужасяващ от няколкото крачки от чина ми до тебешира в ръката на г-жа Харпър и след това, в крайна сметка, до черната дъска.

— Добре — каза тя, щом застанах там с увиснали рамене и превит гръб. — Запиши следните дроби…

Учителката изстреля цяла редица числа и, когато ги копирах на дъската, тебеширът ми се счупи, а Нелсън Битнър се изсмя и след две секунди си имах строен до мен другар в страданието.

Вече всички бяхме наясно: нямаше да успеем да победим г-жа Харпър с директни атаки. Нямаше да успеем да превземем с щурм укрепленията й и да изкрещим победата си над купчината й учебници по математика. Предстоеше ни бавна, мъчителна война със снайпери и минни полета и търпеливо проучване да открием слабостта й. Ние, децата, до този момент бяхме открили, че всички учители си имат проблемна зона: някои полудяваха при дъвчене на дъвка, други откачаха, когато се кикотиш зад гърба им, трети се побъркваха от непрестанно скърцане и суркане на обувки по линолеума. Картечна кашлица, магарешки кихавици, продължително прочистване на гърлото, лепнати за черната дъска храчки — всичко това бе част от арсенала ни в борбата срещу учителите-хитлеристи. Кой знае? Може би ако успеехме да убедим Демонката да донесе в клас мъртво, смърдящо животно в кутия от обувки, или да я накараме да кихне и да издуха от талантливите си ноздри панделки сопол, това можеше да изправи къдриците на г-жа Харпър…