Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
Кара ахна рязко и отвори ръце, за да разкъса кръга, усмивката ѝ премина в радостен смях, а бузите ѝ пламнаха от здрава руменина. Останалите също изглеждаха живнали. Маркен дръпна момичето и го прегърна, после го вдигна с радостен рев, а всички останали си разменяха погледи, пълни със споделена радост. Дарена докосна ръката на Кирал и лицата им грееха с едно и също разбиране. Тя погледна Вейлин, засмя се и се втурна да го прегърне, и той усети топлия ѝ дъх върху лицето си, когато се надигна да го целуне по устните. Той се взря в големите ѝ, пълни с неподправена жизненост очи, придърпа я към себе си и негодуванието му се стопи.
Мъдрия мечок изсумтя доволно и тупна с жезъла си по леда.
— Споделяне — каза той и обърна очи на север. Сбръчканото му лице се втвърди, докато оглеждаше назъбения хоризонт. — Скоро бъде нужно.
Бурята ги връхлетя на другия ден, истинска хала, която погълна слънцето и превърна света във виещо бяло мочурище. Във въздуха имаше толкова сняг, че всеки дъх пълнеше гърлото на Вейлин с остър лед, а вятърът режеше през кожите все едно са хартия. Скоро той откри, че е насочил всичките си сили към това да държи поводите на Драскун, докато конят се препъваше през трупащите се преспи, навел глава срещу вятъра, със замръзнала грива и вкочанен врат.
„Това е лудост — помисли Вейлин с ужасна увереност, когато един повей на вятъра го връхлетя странично като удар на чук. — Обрекох ни на гибел.“
Обърна се, когато през бурята до него достигна вик, и зърна две дребни фигурки, нищо повече от смътни сенки сред безкрайната белота. Стори му се, че едната вдигна нещо, и сенките моментално се откроиха съвършено ясно; Мъдрия мечок, държащ високо костения си жезъл и стиснал с другата си ръка Кара, която стоеше на колене до него. Лицето ѝ бе побеляло и изпито от студа, но също така и решително свъсено. Снегът сякаш се вихреше около тях, оставяйки ги в мехур от спокоен въздух, който растеше, докато споделяха силите си. Мехурът се разширяваше неотклонно, спокойният въздух обхвана Вейлин и Драскун и конят изпръхтя от облекчение, когато вятърът стихна. Вейлин се заозърта, докато не откри Дарена, сгушена край понито си.
— А аз мислех, че Черния вятър е най-суровият на този свят — каза тя и се насили да се усмихне, когато той се приближи забързано и я вдигна от снега, който се беше натрупал около нея и понито.
Вейлин огледа ротата и откри, че вече всички са почти обгърнати от мехура, а бурята продължава да вилнее извън границите му. Гвардейците на Орвен бяха последните, попаднали в заслона му, и мнозина паднаха на колене от шок, докато се измъкваха от яростта на бурята. Видя как Алтурк крачи сред сентарите и раздава шамари и заповеди, за да накара хората да се размърдат, докато те стояха и се взираха с почуда и страх. Вейлин отиде при Мъдрия мечок и Кара. Шаманът продължаваше да я държи за ръката, а тя стоеше с ведро безразличие, зареяла поглед в далечината. На лицето ѝ нямаше и следа от умора.
— Колко дълго можеш да правиш това? — попита той.
— Докато има сила за споделяне — отвърна шаманът и посочи с жезъла си към останалите Надарени. — Надявам се бурята спре преди това.
Мина още цял един ден и една нощ, преди бурята да стихне. Надарените се редуваха да споделят силата си с Кара. Държаха я в центъра на групата, сега скупчена нагъсто, за да се задържи в границите на мехура, създаден от нея, и напредваха бавно, но неотклонно на изток. Макар че Кара не показваше признаци на умора, споделянето, изглежда, се отразяваше на останалите: Маркен падна на колене, когато двучасовата му смяна свърши, и избърса струйка кръв от брадата си, преди да продължи със залитане, щом Вейлин го вдигна и му даде да се опре на рамото му, докато се съвземе достатъчно, за да върви без чужда помощ. Дарена и Кирал бяха още по-изтощени, не можеха да вървят и клюмаха бледи и апатични на гърбовете на понитата си. По някаква причина Лоркан се оказа най-издръжливият от Надарените — изкара цели три часа край Кара и склони да пусне ръката ѝ единствено след строгото настояване на Мъдрия мечок.
Бурята свърши също толкова внезапно, колкото бе започнала, вятърът утихна и последните снежни вихри се слегнаха, за да разкрият ярко следобедно слънце. Кара се олюля, когато Мъдрия мечок пусна ръката ѝ, но иначе не изглеждаше пострадала от усилията си, макар че първоначалният ѝ триумф от постигнатото помръкна при вида на нейните спътници.
— Аз… не знаех, че отнема толкова много — каза тя на пребледнелия Лоркан.