Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Първата нощ е много страшна за Малагеш, седнала сама с тихо плющящите платна и луната горе. Никога досега светът не е изглеждал толкова пуст. Уж би трябвало да е доволна, че времето е толкова ясно, но не може да мисли за друго освен за лицето на Воортя, подало се от лунната пътека по вълните, издигащо се все нагоре, а водата се стича от метала по тялото ѝ…
Тихо щракане на отворения люк. Зигне идва безшумно и сяда до нея. И двете мълчат още минута.
— Не е зле да поспиш, капитане — казва Малагеш. — Хич не ми се иска да припаднеш, докато си на руля.
— Няма. Но… все ме гнети целта на това пътуване.
— И мен. Подочула ли си нещо за онова, което е там? В самия Град на остриетата?
— Предания — отвръща Зигне. — И слухове. Чувала съм истории за воортяштани, които са постигали връзка, и да, дори са се прехвърляли в Града на остриетата. За тези истории все започваха разгорещени спорове, хората прибягвали до това само в краен случай, когато трябвало непременно да се допитат до починали старейшини.
— А онези, които се завръщали, дали са разказвали за отвъдното?
— Уж имало някакъв страж на портата. Някакво същество или… или нещо от другата страна, което допуска само подбрани хора. Ако неподходящ човек отидел в Града на остриетата, бил прогонван.
— И кого смятат за подходящ?
— Велик воин. Човек, който е пролял кръвта на мнозина.
— Значи да не очаквам проблеми — мрачно отронва Малагеш. — А ако човекът не подхожда?
— В зависимост от характера или държането му прогонването често било… смъртоносно.
— Но не винаги, така ли?
Зигне върти глава.
— Имало и други начини да отидеш в Града на остриетата освен онзи обред. Например ако имахме меч на воортяштански пазител и ако бяхме обучени на тяхното вглъбяване, можехме да хванем меча и да прехвърлим съзнанията си там.
— Да прехвърлим… Какво?! Нали ако хванеш меча на пазител, той обсебва тялото ти? Тъкмо каквото се случи с онзи нещастник в пристанището.
— В известен смисъл това е като двупосочна улица — обяснява Зигне. — Представям си го, че използваш меча му като телефон, за да общуваш, да говориш пряко с онези в Града на остриетата. Само че когато Оскарсон е взел меча… е, първо, не е бил вещ във вглъбяването и освен това… Жургут очевидно имаше други намерения, а не да се заеме с обучението му. Както и да е. В старите времена този страж имал задължението да спира или да прогонва и такива поклонници, не позволявал на недостойните да прехвърлят съзнанието си в Града на остриетата.
— Добре, ако мина през този страж, какво има нататък? — пита Малагеш. Спомня си краткото видение и странната бяла твърдина в Града на остриетата. — Замък? Кула? Домът на самата Воортя?
— Не знам, генерале — признава Зигне. — Ти знаеш повече от мен. Вече си била там.
— Страхотно — мърмори Малагеш.
Зигне се взира на изток към криволичещия сивкав бряг на Воортяштан. Скалите са като гънки на тъмна смачкана покривка, проблясват сребристо под луната.
— Понякога забравям, че може да бъде и красиво.
Малагеш само сумти.
— Синът на Валайча Тинадеши е погребан някъде там — казва Зигне.
— Какво?… — Малагеш не успява да си припомни веднага тази история. — А, да. Бебето.
— Не бебе. Момченце. Трябва да е бил на четири години, когато го погубила чумата. Но да, за него говоря.
— Същинска лудост е било да доведе и семейството си тук.
— Други времена са били, а и не ми се вярва, че поначало е имала намерение да забременее тук. И все пак си права. Амбицията и отговорностите… не се съчетават много добре.
Малагеш я поглежда с крайчеца на окото си. За пръв път вижда Зигне толкова тъжна и умислена.
— Какво виждаш там?
— Освен камъните ли? Сложно е да се обясни.
— Опитай.
— Ами добре. — Зигне сочи. — Виждам чудесно място за водноелектрическа централа. Всъщност за няколко. С мощност мегамунди, дори гигамунди. Виждам подходящи площадки за рафинерии, заводи, за всякакви и всевъзможни производства. Водата е като кръв за промишлеността, особено прясната вода — а във Воортяштан тя е изобилна. Щом отворим речния път… Каква искра ще се разгори, каква страна ще бъде създадена…
— Понякога не мога да разбера дали мразиш това място, или го обичаш.
— Обичам потенциала му. Мразя миналото му. И не ми харесва каквото е сега. — Зигне присвива колене към гърдите си. — Чувствата към мястото, където си израснала, много приличат на отношението към семейството.
— В какъв смисъл?