Вестителят на бурята

— Няма да го вземем! — изрева нечий глас в стая вляво от Раг и тя едва успя да се притисне към стената и да се свие в сенките, когато вратата се отвори и светлина озари коридора. Висок мъж с роба излезе от стаята, следван от прошарен, еднорък и едноок мъж. Изглеждаха ядосани.

— Ти си кварталният гробар, това е твоя работа! Какво се очаква да направя аз? — изрева едноокият.

— Изгорете го на двора, не ми пука, но докато не платите, няма място в гробищата. И както казах, таксата се вдигна.

— От кога? — едноокият се ядосваше все повече.

— След последната вълна бежанци от всички краища на Свободните държави. Повечето няма да изкарат зимата. Да не говорим за телата, които ще дойдат скоро от север. Гробищните парцели са вече пълни. Ако не можеш да си го позволиш, ще трябва да го изхвърлиш в Сторуей. Така или иначе, ти си го убил, той е твоя отговорност.

И мъжът с робата се отдалечи.

— Глупак — измърмори прошареният и тръгна в другата посока.

Не я забелязаха.

Преди вратата да се затвори след тях, тя тръгна напред и промуши ръка в пролуката. Провря се вътре и присви очи на светлината на фенера, докато привикнат. Сърцето ѝ заби малко по-бързо, защото забеляза тъмния проход, който водеше надолу.

Взе фенера от масата и тръгна към подземието. Миришеше на спарено и тя сбърчи нос, но като се имаше предвид, че долу има мъртвец, не вонеше чак толкова зле.

Поне се надяваше долу да има мъртвец. Иначе щеше да го загази сериозно.

Фенерът успя да разсее мрака, когато стигна в края на стълбището, но не се справи с гадното усещане в стомаха ѝ. Стените бяха покрити с влага и ѝ се стори, че чува цвърчене на плъхове.

В средата на подземието на дървена маса беше положено тяло. Не виждаше лицето му — трупът беше покрит с вълнено одеяло, — но Раг знаеше кой лежи в тъмното.

Смелостта едва не я напусна. Тя за малко да изпусне ножа и да хукне обратно по стълбите.

За малко.

Но нямаше кой да направи това вместо нея. Никой никога не беше правил нищо вместо нея. Това беше нейният шанс. Единственият ѝ шанс.

Тя остави фенера и тръгна напред. Очакваше тялото да се раздвижи, да седне, да отхвърли одеялото, да я погледне и да каже: „Е, сладурано? Ще продължим ли оттам, докъдето бяхме стигнали?“ И тогава щеше да я хване за гърлото и да стиска, стиска, стиска.

Но Крупс не направи нищо подобно, защото вече го нямаше. Това беше само тялото му. Крупс си беше отишъл, там, където отиваха копелетата след смъртта.

Като си напомняше това, Раг протегна ръка и хвана края на покривалото. Нямаше смисъл да го прави бавно и да протака, затова го дръпна рязко и разкри Крупс. Или това, което бе останало от него.

Зелените куртки доста се бяха потрудили. Лицето му беше кървава каша, плътта бе синьо-черна, а устата му бе отпусната и се виждаха потрошените зъби. Клепачите му бяха много подути.

Раг го погледа известно време, чудейки се какво точно изпитва. Той се бе опитал да я убие, но тя не го мразеше за това. Ако бе имала куража и силата, дали не би направила същото с него?