Вестителят на бурята
- Автор: Форд Ричард
- Серия: Стийлхейвън #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вестителят на бурята». Краткое содержание книги:
Нима? Да не бе треньор на кучета? Тя не искаше мъж, който има нужда от обучение, искаше…
… искаше Река.
— Толкова ли е лесен за манипулиране?
Изабел вдигна вежда.
— Е, ще трябва малко да се потрудите, нищо повече. Той има и добродетели.
— Сигурна съм. Ще си помисля, госпожо.
— Мислете бързо. Свободните държави са заплашени от унищожение и трябва да се омъжите. Изборът е ясен. Не отлагайте твърде дълго, или сватбата ще е сред руините на този град.
И без да чака отговор, Изабел се обърна и тръгна през залата. Джанеса я гледаше и мислеше за думите ѝ.
За да спаси града си и страната си, тя трябваше да се омъжи и да сключи силен и траен съюз. А имаше само един подходящ кандидат — Леон Магрида.
Мисълта за него я отвращаваше. Неотдавна бе в прегръдките на Река. Мъж, когото обичаше и който я обичаше без никакви условности. Никога нямаше да има това с Леон. Беше обмисляла брак с Рейлан, но младият господар на Валдор беше силен и способен мъж.
Леон бе много далеч от това.
Тронната зала и всичко, което тя представляваше, внезапно ѝ се стори потискаща. Трябваше да се махне оттук. Излезе, следвана от стражите. Предпочиташе уединението, искаше да избяга далеч, но това вече беше невъзможно.
Джанеса тръгна през двореца, като мислеше, че за нея вече няма да има уединение. Пое по стълбите и ускори крачка. Усещаше как стените се движат, усещаше как дъхът ѝ излиза накъсан. Стражите бяха усърдни и я следваха по петите, не я губеха от поглед.
Когато най-сетне стигна до върха на кулата, за да погледне към града, те не бяха далеч зад нея.
Джанеса сложи ръка на парапета и се вгледа на север. Не можеше да види Хълма на танцьора, но знаеше, че скоро Рейлан ще бъде погребан там.
Сега бе останал единствено Леон Магрида.
Ако мъж като Рейлан я беше предал, на какво ли беше способен Леон? Как да се омъжи за такъв човек — дори и за благото на народа си? И то когато беше влюбена в друг?
Отново се вгледа в покривите на града. Дали Река я чакаше някъде там? Жив ли беше? Или бе решил да избяга без нея?
Беше изтощена и объркана, в ума ѝ се прокрадна съмнение към всеки мъж, към всеки кандидат. Към всеки любовник.
На кого да се довери? Чий съвет да послуша?
Дори Грайе я беше предала накрая, приятелката, с която бе споделила живота си. А Одака беше предан на баща ѝ, не на нея. Можеше ли да му вярва?
— Доведете ми регента — каза тя на един от стражите, той се поклони и тръгна да изпълни заповедта.
Докато гледаше града и чакаше Одака, решителността ѝ се възвръщаше. Това беше нейният град, нейният народ. Само на един човек можеше да вярва, само от един човек някога бе имала нужда.
Когато Одака най-сетне дойде и се поклони, тя вече беше взела решение.
— Ускори подготовката за коронацията ми — каза Джанеса и продължи, преди той да е възразил: — Няма да напусна града. Ще остана с народа на Стийлхейвън и ще посрещна с него съдбата си. Неговата съдба. Няма да има женитба. Няма да има съюз. Баща ми обедини Свободните държави и аз ще скрепя това обединение, но не като им дам крал. Ще бъда кралица на този град и ще управлявам като баща си.
Одака само се взираше в нея.
За миг тя се зачуди какво ли ще ѝ каже, почти искаше да възрази, да я обори, но той не го направи.
— Както заповядате, Ваше Височество — каза Одака накрая. Поклони се ниско и се оттегли.
Джанеса можеше да се закълне, че го видя да се усмихва.
Четиридесет и едно
Притискаше я, смазваше я, изкарваше ѝ въздуха. Усещаше дъха му, горещ и вонлив като гнило месо. Когато бръкна между краката ѝ, искаше да изпищи, да го удари, но не можеше да мръдне. Не страхът я сковаваше, просто не си усещаше крайниците. Очите ѝ се бяха ококорили и виждаше похотливото му лице, езика му, увиснал като плужек — дебел и влажен. Той стисна вътрешната страна на бедрото ѝ. Само за да я нарани, да я заболи. Сълзите рукнаха и намокриха лицето ѝ, но това не го спря. Дъхът му ставаше все по-трескав и накъсан, той се движеше между краката ѝ, тялото му натежаваше и се извърташе да се намести. Тя раздвижи глава отчаяно и най-сетне успя да се откъсне от ръката, която притискаше устата ѝ, но писъкът не излезе, умря още в гърлото…
Раг отвори очи, сърцето ѝ препускаше.
Още усещаше миризмата му, още го виждаше върху себе си, но това беше само призрак.
Мъртвец?
Стаята беше малка, но проветрива. Някъде беше отворен прозорец и тя усещаше хладния бриз; наблизо пееше птичка.
Раг вдигна ръка към лицето си и се смръщи, щом докосна едното си око. Беше подуто и възпалено. Може би трябваше да надигне глава и да види къде се намира, но щом се отлепи от възглавницата, стаята се завъртя и главата ѝ ужасно натежа.