Вестителят на бурята

Без да каже и дума, той изтича от стаята. Чу го да вика някого с цяло гърло, съобщаваше, че момичето се е събудило.

Това беше, всичко свърши. Сега щяха да се върнат и да започнат да я разпитват, а щом бе в състояние да ходи, което явно щеше да е скоро, щяха да я обесят.

Стъпки, бързи и тежки — приближаваха. Щом той влезе, тя го разпозна веднага въпреки замайването. Когато я вдигна в тъмната уличка, беше решила, че познава това лице. Сега, когато го виждаше добре, беше вече сигурна.

Беше едър: с дебел врат, къса коса и доста очукано лице. Нищо чудно, че Маркъс се страхуваше от него. Раг едва го познаваше, а вече умираше от страх.

Когато я взе на ръце, вдигна я от пода и я положи пак на леглото, той бе почти нежен, а очите му, които можеха да гледат сурово, сега бяха загрижени. Спомни си как го видя да погребва Маркъс на Хълма на танцьора. И тогава не изглеждаше суров.

— Не трябваше да мърдаш — каза той с дълбок глас, който лесно можеше да стане заплашителен. — Доста си пострадала.

Раг оценяваше загрижеността му, но не забравяше, че проблемите ѝ не са отминали. И можеха да започнат всеки миг. Откъде познаваш Крупс? Беше ли с него онази нощ? Участва ли в касапницата?

Тя се подготви за това, знаеше, че няма да се размине.

Младежът се приближи зад едрия мъж и той се обърна.

— И ти я остави да лежи на пода?

Младежът изглеждаше напълно объркан.

— Не знаех какво да направя. Не съм лекар.

— По дяволите, Дени! — едрият се обърна пак към нея и вдигна ръката ѝ, сякаш да провери дали има треска. — Казвам се Линкон — рече тихо. — А ти?

— Раг — хвана я така неподготвена, че неволно изрече името си. Докато не заговори, не осъзнаваше колко слаба е всъщност, колко изтощена.

— Донеси малко вода — каза Линкон през рамо и младежът хукна да донесе. — Вече си в безопасност, Раг. Няма да те нараним.

Тя не знаеше нищо за този мъж, само каквото бе подразбрала от Маркъс. Явно беше сурово копеле, което се държеше ужасно с онзи младеж, но когато ѝ каза, че е в безопасност и никой вече няма да я нарани, му повярва, както не беше вярвала на никого.

Нямаше ли да я разпитват? Нима Крупс вече им беше казал всичко?

— Къде е…? — не можеше да се накара да изрече името му. Какво беше сторил… какво се опита да направи. — Къде е…?

— Не се тревожи за това повече — рече Линкон. — Той няма да те нарани отново. Вече няма да нарани никого. Сержантът се погрижи за това.

— Той…?

— Да, съвсем, мила.

Дени дойде с водата и Линкон му подаде една чаша да я напълни. После повдигна пулсиращата глава на Раг и поднесе чашата към устните ѝ.

Тя отпи, без да сваля очи от лицето му, от студените, стоманени очи. Беше го мислила за чудовище, но той ѝ даваше вода и се грижеше за нея като за близък човек.

Никой никога не се беше грижил за Раг, когато се случеше да е болна. Винаги тя се грижеше за останалите, за Чирпи, Мигс и Тиджи, когато имаха треска или пък бяха пострадали. Това я притесни, но все пак му позволи да придържа главата ѝ и да излива водата в устата ѝ. Когато чашата се изпразни, той я положи пак на възглавницата.