Вестителят на бурята
- Автор: Форд Ричард
- Серия: Стийлхейвън #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вестителят на бурята». Краткое содержание книги:
Точно сега обаче не чувстваше нищо. И това беше съвсем добре, като се имаше предвид какво се кани да направи.
Ножът изведнъж натежа в ръката ѝ, но тя го вдигна, поспря да си поеме дъх, и го заби във врата му. Крупс не издаде звук, не протестира, когато тя започна да го реже като мръвка. Трудна работа, макар че ножът беше остър. Все пак може би обезглавяването си бе трудно по принцип. Имаше по-малко кръв, отколкото очакваше, и това беше чудесно — не понасяше кръв. Започна да търка с ножа като с трион, напред-назад, сякаш реже дъска, и май това беше правилният начин. По средата се натъкна на кост — най-трудната част, — но щом я пребори, останалото беше лесно.
Острието застърга по масата и главата на Крупс внезапно се размърда. Раг отстъпи назад и я загледа как се търкулва и пада с тътен на пода. Взираше се в нея и се чудеше какво да стори сега. Ножът тежеше в ръката ѝ, странно приканващ я да отреже още някоя част от него, но нямаше време за това.
Раг сграбчи кафявото одеяло и уви в него главата. На вълната се появи кърваво петно, но нямаше какво да се направи. Освен това беше тъмно и с малко късмет никой нямаше да забележи.
Тя остави ножа, грабна фенера и тръгна по стълбите. Някой щеше доста да се изненада, когато слезе тук, и почти я досмеша, като си представи каква суматоха ще настане.
Нямаше представа къде е или как да излезе, но и нямаше смисъл да стои и да чака някой да я упъти. Тръгна съвсем тихо, босите ѝ крака пристъпваха безшумно. Успя да мине през сградата и се озова във вътрешен двор. Още не се виждаше никой и тя забърза през двора, пришпорвана от страха и вълнението, забравила за насиненото си лице и замайването.
От двора се излизаше на тиха улица, която тя не познаваше, но и нямаше нужда. Вече беше навън и беше взела наградата си, само това имаше значение.
Затича се и докато мръсотията джвакаше под краката ѝ, тя започна да мисли, че проблемите ѝ най-сетне са към края си.
Четиридесет и две
Уейлиън не беше чул нищо.
Герди явно се беше върнала в стаята си, без да вдигне тревога. Дори да знаеше в чия стая се е събудила, вероятно не ѝ пукаше — или не достатъчно, че да съобщи на някого. По-късно, когато той се прибра и намери стаята празна, облекчението го заля като прилив.
Оттогава не беше виждал Герди, което беше същинска благословия. Колкото до Рембрам Туле — той можеше да върви на майната си.
От доста време се опитваше да разбере защо Брам стори това. Уейлиън го мислеше за приятел, но що за гадняр ще упои някого и ще го остави в стаята на свой приятел?
Със сигурност не беше нормално, нали?
Докато умуваше над това, Уейлиън осъзна, че вече не може да понася стаята си. Грабна един дебел том, даден му от магистрата, и изтича навън.
Щом стигна до върха на Кулата, си спомни, че с Брам гледаха града оттук. Сега обаче се нуждаеше от усамотение. А и нямаше къде да иде, нямаше къде другаде да остане сам.
Седна в сянката на парапета и отвори книгата. Изкуството на призоваващия от Самаел Хайн. Още един велик труд, без съмнение. Как изобщо се е удържал да не се потопи в този изключителен опус на знанието?
Лесно.
Почете известно време. Но нищо не разбра. Дори въведението беше сухо като пустиня и два пъти по-безкрайно, описващо повече скучния живот на благородния автор, отколкото въпросната тема.
Уейлиън стисна зъби от болка и унижение. Тази книга беше последната сламка. Но нямаше смисъл да обвинява друг освен себе си, само той си беше виновен. Той реши да дойде тук, да си събере багажа, да зареже всичко и да дойде в големия град. Неговата арогантност, гордостта и амбицията му го доведоха дотук. Никой не му беше виновен.
Изсумтя и хвърли книгата от кулата, като чу как страниците плющят отчаяно за секунда, преди вятърът да я подхване. Някой някъде вероятно щеше да я намери, доста очукана и с липсващи страници — и щеше да ѝ се зарадва. Дано разбере повече от него.
Стисна главата си с ръце. Сълзите премрежваха зрението му. Досега все се сдържаше да не заплаче, но първите сълзи бяха последвани от стон и после от същински порой. Той се свлече на покрива. Не искаше да е тук. Искаше да си е у дома, при майка си, при брат си и при проклетото куче. Мразеше това куче. То все ръмжеше, щом го приближи, и дори веднъж опита да го ухапе. Той не беше упоявал никого и не го беше оставял в стаята си, Брам Туле го направи.
И в този миг всичко се изля, нещастието му, самоненавистта и съжаленията, изляха се със сълзите на този покрив високо над града, който Уейлиън едва познаваше. И не бяха само самотата и безполезността му — но и вражеска армия приближаваше Стийлхейвън, а един зъл магьосник вилнееше зад стените му.