Вестителят на бурята

— Разбирам — тя кимна, обмисляше думите му. — Значи се предаваш? Захвърляш възможното си бъдеще тук и се връщаш към обикновения провинциален живот?

— Не зах…

Нима, нима?

Захвърляше го и бягаше. Какъв избор имаше?

— Да, предполагам. Но и без това ще ме изключат. Така няма да губя повече време. Особено вашето.

Гелредида въздъхна и погледна към града.

— Жалко, Уейлиън. Имах надежди за теб.

— Какво, магистра?

Тя го изгледа с нещо като съчувствие.

— Стига, Уейлиън. Знам, че бях малко сурова с теб, но само за твое добро. Някои ученици имат нужда от окуражаване. Други от ритник в задника. Винаги ми е било ясно от кои си. Да не мислиш, че щях да си губя времето с теб, ако нямаше потенциал?

— Аз… потенциал? Но аз изобщо не се справям.

— Ти си чирак, Уейлиън. Новак. Да не очакваш да призоваваш мълнии и да превръщаш желязото в злато още през първата година? На някои хора са им нужни десетилетия. Най-голямата добродетел на чирака е лоялността. А ти си лоялен, Уейлиън.

— Значи няма да ме изключат?

Тя се усмихна. Съвсем лека усмивка, която изви само ъгълчетата на устните ѝ, но си беше усмивка.

— Разбира се, че не, Уейлиън. Добри чираци се намират трудно и аз нямам навик да ги сменям на десетина дни. Достатъчно ми е трудно с теб.

Усмивката почти изчезна и Уейлиън не беше сигурен дали се шегува. Не че имаше значение. Тя беше казала, че не е безполезен, или поне го намекна. Това беше достатъчно засега.

Той се изправи, готов да се захване отново за работа. Магистра Гелредида смяташе, че има потенциал. Нищо повече не му беше нужно.

— Тогава ще продължим ли с уроците, магистра?

— Да. Щом онези глупаци в Огнището са решили да не правят нищо, ще се наложи ние с теб да спасим града. Изглежда, ни се отваря доста работа.

Ако го беше казал някой друг, Уейлиън щеше да го сметне за плашещо, но до магистрата изведнъж се почувства така, сякаш може да постигне всичко, дори да отблъсне ордата на хуртите. Кой знае? Може би той ще донесе главата на Амон Туга и ще я поднесе на… е, на който щеше да управлява. Вероятно на кралицата.

— Никога ли не сте искали да влезете в съвета, магистра? — попита той, щом тръгнаха по стълбите. — Не сте ли искали да станете архигосподар?

— Традициите на Огнището съществуват от векове. Всяко от Основните изкуства се представлява от един човек. Никой от тях не може да проявява и талантите на останалите. Аз съм двойно благословена и прокълната, защото имам повече таланти на разположение, но това означава и че никога няма да бъда архигосподар.

— Тази традиция ми се струва доста остаряла. Архигосподарите трябва да бъдат избирани заради мъдростта и силата им.

Това сякаш развесели Гелредида.

— Много имаш да учиш за традициите, Уейлиън. Повечето от обичаите ни датират още от времето на кралете мечоносци и Войната за Червените снегове. Това са традиции, които ни пазят, но и ни пречат да развиваме Изкуството. Ето защо три от Изкуствата са изгубени. Все пак традициите ни защитават. Голяма част от знанието и уменията ни идват от древни племена, чиито амбиции и жажда за власт далеч надвишават способността им да ги контролират. Нашата традиция ни пази от подобни стремления.