Вестителят на бурята
- Автор: Форд Ричард
- Серия: Стийлхейвън #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вестителят на бурята». Краткое содержание книги:
Това напомни на Уейлиън за разговора му с Брам преди дни, за древните истории за войни и кръвопролития.
— Четох за основаването на Кастата. Как беше… те откраднаха могъщите ни думи с черните си каменни сърца?
Гелредида спря насред крачка и се обърна към него.
— Какво каза?
Зададе въпроса, сякаш я беше нарекъл дърта вещица. Уейлиън пребледня. Вероятно си бе позволил твърде много, вероятно бе преминал границата.
— Ами… просто нещо, което чух…
— Кажи го пак — изсумтя тя и го сграбчи за робата.
— Откраднаха могъщите ни думи… с черните си каменни сърца.
— Черни каменни сърца! Сърца от черен камък! Къде го прочете?
— Ами… не съм го прочел, казаха ми го.
— Кой? Кой ти го каза?
Уейлиън се притесни. Гелредида беше бясна и гневът ѝ бе насочен право към него. Тази внезапна промяна го изплаши. Замисли се дали да излъже, за да защити приятеля си, но какво точно дължеше на Брам?
— Рембрам Туле. Говорехме си за…
— Къде е той? Къде е сега?
— Ами… не съм сигурен… вероятно е в стаята си или в столовата…
Гелредида го сграбчи здраво за ръката и го поведе надолу. Той затрополи след нея по каменното стълбище и едва я настигаше.
Забързаха към спалните на чираците, но Брам го нямаше там. Нямаше го и в столовата, а Уейлиън започна да се притеснява за него, защото гневът на магистрата растеше. Другите чираци ги гледаха изумени и се отдръпваха от пътя на Гелредида, която влачеше Уейлиън по коридорите. Явно смятаха, че я е разгневил с нещо, но и без това вече го мислеха за идиот, така че нямаше значение.
— Няма го, Уейлиън. Къде е? Трябва да го намерим.
Сега го държеше за двете ръце и се взираше в очите му, сякаш цялата кула се срутваше над главите им. Ноктите ѝ се впиваха в плътта му и у него се зароди страховито предчувствие.
— Не знам къде е. Не разбирам. Какво е направил?
— Тези думи. Знам, че не си ги чел в книга и знам, че не говориш езика, на който първоначално са изречени. На всяко местопрестъпление, до всеки обезобразен труп, имаше знаци по стените, знаци и кодове на древни, мъртви езици. И на всяка стена пишеше: „Те ни отнеха могъщите думи с черните си каменни сърца“. Това е древно проклятие на шаманите от севера. Част от клетва, дадена след Войната за Червените снегове. Само неколцина знаят този език. Само неколцина.
— Но Брам е едва чирак.
— Затова трябва да го намерим. Няма представа какво може да отприщи. Няма представа какво може да сполети този град. Затова мисли, Уейлиън! Къде може да е?
Невъзможно. Къде може да е? Бяха проверили почти навсякъде. Определено не беше в библиотеката. Вероятно…
— Герди! Той… има приятелка, казва се Герди.
Гелредида го повлече към стаите на чираците, като разпръсна неколцина младежи, които се осмелиха да излязат на пътя ѝ. Най-сетне намериха стаята на Герди, която беше в самото сърце на женското крило. Без да чука, магистрата завъртя дръжката и нахълта вътре.
Герди я нямаше, но стаята беше в безпорядък, сякаш бе имало борба.
Червената вещица пусна Уейлиън и тръгна с изненадваща за годините си скорост през кулата.
— Къде отиваме, магистра? — попита Уейлиън. — Как ще ги открием? Ако не са в кулата, може да са в града.
— Има само един начин да ги намерим. И този път няма да приема отказ.
Тя измърмори това сякаш на себе си, сякаш опитваше да затвърди намерението си.
Влязоха в разкошен коридор с полирана дървена облицовка и мрачни портрети на древни магистри. Гелредида отвори една врата, отново без да чука. Уейлиън я последва, макар да имаше чувството, че извършва нарушение.
Въпреки внезапната си поява, Гелредида бе посрещната с усмивка от обитателя на стаята. Уейлиън разпозна архигосподаря Ниро Лаиус от срещата в Залата на огнището. Той ги гледаше изпод кичур къдрава посивяла коса.
— Магистра. На какво дължа удоволствието?
— Да прескочим любезностите — отвърна тя. Надвеси се над него, но не успя да го притесни. — Трябва да откриеш един човек и не съм в настроение за отказ.
Усмивката на Ниро повехна. Той погледна към Уейлиън, който се взираше в него безпомощно.
— Щом ме молиш тъй мило, как да откажа?
Четиридесет и три
Бяха строени в редици. Устите им бяха запушени, ръцете им бяха вързани с въже, а не с вериги, за да не се чува дрънчене, докато ги товарят на кораба през нощта. Децата бяха с майките си, така не се плашеха толкова. Мъжете бяха държани отделно, пазени от най-добрите хора, за да потушат всяко непокорство, ако някой е достатъчно глупав да опита да избяга. Мерик вече бе видял как пребиха един човек почти до смърт. Той още лежеше неподвижно в ъгъла на помещението. Може би беше мъртъв, може би щеше да оживее. Не се знаеше.